Борис Акунин - Турски гамбит

— Щяхте, разбира се — честно отговори Варя, но веднага се сепна — беше прозвучало като покана за флирт. — Искам да кажа, че вие, Шарл, щяхте да имате точно толкова шансове, колкото и Михаил Дмитриевич. Тоест никакви. Почти.

Все пак го добави това „почти“. О, това омразно, неизтребимо женско начало!

И тъй като видя, че Д’Евре май се бе отпуснал като никога, Варя зададе въпроса, който отдавна я интересуваше:

— Шарл, вие имате ли си семейство?

— Интересува ви всъщност дали съм женен? — усмихна се журналистът.

Варя се смути:

— Е, не само това. Родители, братя, сестри…

Всъщност защо трябва да се лицемери, скастри се тя самата. Съвсем нормален въпрос. И решително додаде:

— И за жена ви, естествено, също бих искала да науча. Соболев например не крие, че е женен.

— Уви, мадмоазел Барбара. Нямам нито жена, нито годеница. Нито някога съм имал. Не се връзва с начина ми на живот. Имал съм романи, разбира се — казвам го без притеснение, понеже вие сте една съвременна жена и глупавите превземки са ви чужди (Варя се усмихна поласкана). Колкото до семейството… имам само баща, когото много обичам и за когото много съм се затъжил. Той сега е във Франция. Някой ден ще ви разкажа за него. След войната, ако сте съгласна. Това е цяла история.

Излизаше, че все пак е неравнодушен, но не желае да става съперник на Соболев. Сигурно от гордост.

Това обстоятелство обаче не пречеше на французина да поддържа най-приятелски отношения с Мишел. Д’Евре ходеше най-често тъкмо в отряда на Белия Генерал, още повече, че той постоянно се намираше в самия авангард на настъпващата армия, та имаше доста хляб за кореспондентите.

На 8 януари по обяд Соболев прати за Варя трофейна карета с конвой от казаци — канеше я в току-що превзетия Одрин. На меката кожена седалка бе разпилян цял наръч парникови рози. Докато събираше всичката тая растителност, Митя Гридньов се изподра и най-важното скъса новите си ръкавици, което много го разстрои. Уж за утеха Варя палаво съобщи, че щяла да му даде своите (прапоршчикът имаше тънки, момичешки ръце). Митя още повече се разстрои, обидено заподсмърча и почти половин час се цупи и примигва с дългите си гъсти мигли. Май само мигли е дал Господ на тоя мухльо, рече си Варя. Същите като на Ераст Петрович, само по-светли. Мислите й естествено се отплеснаха по Фандорин, който дявол знае къде скиташе. Няма ли да се върне най-после? С него е… По-спокойно ли? Или по-интересно? Не може така да се каже отведнъж, но определено с него е по-добре.

Пристигнаха чак по мръкнало. Градът се бе смълчал, жива душа не се мяркаше из улиците, само конните дозори трополяха с копита и час по час дрънчаха точещите по шосето артилерийски обози.

Временният щаб се бе разположил в сградата на гарата. Варя отдалеч долови бодрата музика — духовият оркестър свиреше „Слава, царю!“ Всички прозорци на новата, европейска на вид сграда светеха, на площада пред гарата бяха накладени огньове и кюнците на полевите кухни деловито димяха. Варя най-много я потресе, че на гарата бе спрял най-обикновен пътнически влак: спретнати вагончета, локомотивът мирно пуши — сякаш няма никаква война.

В чакалнята, естествено, се празнуваше. Офицерите се бяха разположили край набързо събраните различни по форма и размер маси, отрупани със скромни ястия, но затова пък със значителни количества бутилки. Тъкмо с влизането на Варя и Гридньов всички в един глас викнаха „ура“, вдигайки чаши към масата, на която седеше командирът. Прочутият бял кител на генерала рязко контрастираше с черните армейски и сивите казашки мундири. Освен самия Соболев на централната маса седяха старшите офицери (от тях Варя познаваше само Перепьолкин) и Д’Евре. Лицата на всички бяха зачервени и весели — личеше си, че отдавна са запразнили.

— Варвара Андреевна! — провикна се Ахил, скачайки от мястото си. — Щастлив съм, че сметнахте за възможно! „Ура“, господа, в чест на единствената дама!

Всички наскачаха и нададоха такъв оглушителен рев, че Варя се уплаши. Никога досега не бяха я приветствали толкова активно. Дали пък не сбърка, приемайки поканата? Баронеса Врейская, началничката на походния лазарет, където квартируваше Варя, неведнъж бе предупреждавала своите подопечни:

— Mesdames, стойте надалеч от мъжете, когато са разгорещени от битка или пък особено от победа. Това пробужда у тях животински атавизъм и всеки мъж, дори да е възпитаник на Пажеския корпус, се превръща за известно време във варварин. Оставете ги в мъжката им компания да пуснат парата и тогава отново ще придобият цивилизования си облик, ще станат контролируеми.