Борис Акунин - Турски гамбит

Положението й беше доста странно. В щаба очевидно я, смятаха за любовница на Соболев. Но във връзка с всеобщото възторжено отношение към Белия генерал, комуто прощаваха всичко, на никого не му скимваше да я укорява. Напротив, сякаш частица от Соболевото сияние се разпростираше и върху Варя. Вероятно повечето офицери дори се биха възмутили, ако научеха, че тя си позволява да не отвръща с взаимност на чувствата на прославения Ахил, а и държи на верността си към някакъв жалък шифровчик.

Макар че, честно казано, нещата с Петя не вървяха. Не, той не беше ревнив, не й правеше сцени. Но след несполучливия му опит за самоубийство на Варя й ставаше все по-трудно с него. Преди всичко те почти не се виждаха — Петя „изкупваше вината си“, и доколкото в шифровъчния отдел нямаше възможност да я изкупи с кръв, я изкупваше с труд. Дежуреше по две смени наред, спеше пак там на едно походно легло, не се отбиваше в клуба при журналистите, не участваше в пиршествата. Без него посрещнаха и Рождество, и Богоявление. Видеше ли Варя, на лицето му засияваше тиха, светла радост. А като заговореше с нея, все едно че приказваше с иконата на Владимирската Божия майка: и как била светлината на живота му, и как му била единствената надежда, и как бил загубен без нея.

Беше й безумно жал за него. А същевременно все по-често изплуваше неприятният въпрос: редно ли е да се омъжваш само от съжаление? Май не можеше. Но още по-немислимо бе пък да каже: „Знаеш ли какво, Петенка, аз размислих и няма да се женим.“ Това е все едно да довършиш някоя животинка. С две думи — и тъй, и инак — все лошо.

Както и преди, в пресклуба, който чергаруваше от място на място, се събираха многобройни компании, но вече не беше толкова весело, както в ония незабравими времена, докато бе жив Зуров. Вярно, пак се играеше комар, но умерено, с малки залози. А с изчезването на Маклафлин секнаха и шахматните партии. Журналистите не говореха за ирландеца, поне не го правеха пред руснаците, но двамата други британски кореспонденти бяха подложени на демонстративен бойкот и спряха да посещават клуба.

Естествено, не минаваше без пиянски истории и скандали. На два пъти насмалко да се стигне дори до кръвопролитие, че за беля, и двата пъти заради Варя.

Първия път още в Казанлък някакво случайно появило се адютантче от друга част, без да е наясно със статута на Варя, се пошегува несполучливо наричайки я „херцогиня Марлборо“, явно намеквайки, че „херцог Марлборо“ е самият Соболев. Д’Евре поиска нахалникът да се извини, оня на пияна глава се заинати и двамата отидоха да се стрелят. Варя не беше в шатрата, иначе естествено щеше да прекрати тоя глупав конфликт. Но както и да е, размина се: адютантът не улучи, а Д’Евре с ответния изстрел му отнесе фуражката от главата, което накара другия да изтрезнее и да признае, че не е бил прав.

Втория път бе предизвикан пък самият французин и пак за една шега — според Варя доста смешна. Случи се малко след като младият Гридньов й бе прикачен да я съпровожда навсякъде. Д’Евре непредпазливо отбеляза на глас, че „мадмоазел Барбара“ прилича на Анна Йоановна с арапчето си. 61Прапоршчикът обаче хич не се уплаши от страховитата репутация на кореспондента и предизвика французина на дуел. Тая сцена се разигра пред Варя, тъй че не се стигна до стрелба. Тя нареди на Гридньов да замълчи, а на Д’Евре да си вземе думите обратно. Кореспондентът тутакси се разкая, признавайки, че сравнението му било несполучливо и че monsieur sous-lieutenant 62по-скоро напомня за Херкулес, хванал керинейската кошута. След което двамата се сдобриха.

От време на време на Варя й се струваше, че Д’Евре й хвърля погледи, които може да се тълкуват само еднозначно, французинът обаче наглед се държеше като същински Баяр 63. Той, както и останалите журналисти, по цели дни се губеше из предните линии и с Варя се виждаха доста по-рядко, отколкото при Плевен. Но веднъж имаха един разговор насаме, който Варя впоследствие възстанови по памет и си записа в дневника дума по дума (след отпътуването на Ераст Петрович я обхвана страстта да си води дневник — от безделието трябва да беше).

Бяха седнали в някаква крайпътна кръчма в един планински проход! От топлината на огъня и греяното вино журналиста май го хвана.

— Ах, мадмоазел Барбара, ако аз не бях аз — усмихна се горчиво Д’Евре, без да подозира, че почти буквално цитира Пиер Безухов, когото Варя обожаваше. — Ако бях в друго положение, ако имах друг характер и друга съдба… — Хвърли й такъв поглед, че сърцето й подскочи като лудо. — Непременно щях да премеря сили с блестящия Мишел. Кажете, щях ли да имам поне малък шанс срещу него?