Борис Акунин - Турски гамбит

— Само това липсваше! — уплаши се Перепьолкин. — Михаил Дмитриевич, ваше превъзходителство, недейте го слуша! Това е гибелно! И без това вече сме се напъхали на вълка в устата! Да върви по дяволите Абдул Хамид!

Соболев и кореспондентът се спогледаха.

— А какво губя всъщност? — генералът сви ръка в юмрук, ставите му изпукаха. — Да речем, че султанската гвардия не се уплаши и открие огън — ще отстъпим, и толкоз. Силна ли е гвардията на Абдул Хамид, а, Шарл?

— Гвардията е добра, само дето Абдул Хамид за нищо на света няма да им позволи да се отделят от него.

— Значи няма да има преследване. Влизаме в града в походна колона, с развято знаме и барабани, най-отпред — аз, на Гюлнора — закрачи из кабинета Соболев, който все повече се разпалваше. — Преди да е съмнало, че да не личи колко сме малко. И право в двореца. Без нито един изстрел! Дали ще ми преподнесат ключовете на Константинопол?

— Непременно ще ги преподнесат — възкликна разгорещилият се Д’Евре. — И това вече ще бъде пълната капитулация.

— Да поставим англичаните пред свършен факт! — сечеше въздуха с ръка генералът. — Докато се усетят, градът вече ще е руски, турците ще са капитулирали. А ако нещо се обърка — голяма работа, веднъж се мре. То и Сан Стефано никой не ни е разрешавал да го превземаме.

— Това ще е един безпрецедентен финал! Никога не съм предполагал, че ще се окажа непосредствен свидетел на такова нещо — промълви развълнуваният журналист.

— Не свидетел, а участник! — потупа го по рамото Соболев.

— Не ви пускам! — изправи се пред вратата Перепьолкин. Имаше вид на човек, който се е прежалил: кафявите му очи бяха изхвръкнали, по челото бяха избили едри капки пот. — Като началник на щаба заявявам официален протест! Ваше превъзходителство, елате на себе си! Вие сте генерал от свитата на негово величество, не сте някой башибозук! За Бога!

— Марш, Перепьолкин, дотегна ми от вас! — нахока рационалиста гневният олимпиец. — Когато Осман паша тръгна на пробив от Плевен, вие пак настоявахте „за Бога“ да не тръгваме без заповед. Че дори и на колене ми паднахте! И кой излезе прав тогава? Аха! Ще видите как ще ми връчат ключовете на Цариград!

— Великолепно! — възкликна Митя. — Нали е великолепно, Варвара Андреевна?

Варя не отговори, не беше сигурна дали това наистина е чак толкова великолепно. От Соболевата дързост й се виеше свят. А възникваше и въпросът: тя какво да прави? Да се хване за стремето на Гюлнора и да тръгне начело на егерския батальон? Или да остане сам-самичка посред нощ във вражеския град?

— Гридньов, оставям ти моя конвой, ще охраняваш банката. Че инак местните ще я разграбят, а после ще хвърлят вината на Соболев — рече генералът.

— Ваше превъзходителство! Михаил Дмитриевич! — изрева прапоршчикът. — И аз искам в Константинопол!

— А кой ще охранява Вагвага Андгеевна? — погледна го с укор Д’Евре.

Соболев извади от джоба си златен часовник, щракна капачето.

— Пет и половина. След два-два и половина часа ще започне да се съмва. Ей, Гукмасов!

— Слушам, ваше превъзходителство! — влетя в кабинета един хубавец хорунжи 70.

— Вдигай ротите! Батальонът да се строи в походна колона! Знамето и барабаните отпред! Като на парад! Оседлайте Гюлнора! По-живо! Тръгване — в шест нула нула!

Адютантът хукна презглава да изпълнява заповедите, а Соболев се разкърши и каза:

— Е, Варвара Андреевна, сега вече или ще стана по-голям герой и от Наполеон, или най-сетне ще оставя тук тая глава, дето все не увира.

— Няма да я оставите — отвърна тя, гледайки генерала с искрено възхищение: толкова беше хубав той в тоя миг, същински Ахил.

— Пфу-пфу, да не е уроки — суеверно плю през рамо Соболев.

— Още не е късно да размислите — трепна Перепьолкин. — Михаил Дмитриевич, разрешете да върна Гукмасов!

И той дори направи крачка към вратата, но в тоя миг…

В тоя миг откъм стълбите се чу тропот на ботуши, вратата широко се отвори и в стаята нахлуха двама: Лаврентий Аркадиевич Мизинов и Фандорин.

— Ераст Петрович! — изписка Варя и насмалко да му се хвърли на врата, но навреме се сдържа.

Мизинов измърмори:

— Аха, той е тук! Прекрасно!

— Ваше високопревъзходителство? — намръщи се Соболев, като видя зад гърбовете на новодошлите да синеят жандармски униформи. — Откъде се взехте? Вярно, че допуснах известно своеволие, но мисля, че да ме арестувате е вече прекалено.

— Да ви арестувам ли? — учуди се Мизинов. — От къде на къде? Едва стигнахме до вас с дрезината и с една полурота жандарми. Телеграфът не работи, пътят е отрязан. На три пъти попадахме под огън, изгубихме седем души. Ето на, и шинелът ми пострада — той посочи дупка от куршум на ръкава си.