Борис Акунин - Турски гамбит

Но още от сутринта я налегна скуката. Сестрите отидоха в лазарета — от Ловеч бяха докарали двама ранени. Изоставената Варя пи кафе, ходи да пусне телеграма до родителите: преди всичко да не полудеят от притеснения, а на второ място да й пратят пари (но само назаем, хич да не си въобразяват, че се е върнала обратно в клетката). Разходи се из лагера, позяпа малко странния влак без релси: от другия бряг бяха докарали обоза с механична тяга. Бълващите пара железни локомобили с огромни колелета влачеха тежки оръдия и талиги с боеприпаси. Беше впечатляваща гледка, истински триумф на прогреса.

Както нямаше какво друго да прави, намина да навести Фандорин, на когото бяха отредили отделна палатка в щабния сектор. Ераст Петрович също се бе отдал на безделие: търкаляше се на походното легло с някаква турска книга и си записваше разни думички.

— Тук ли охранявате държавните интереси, господин полицай? — попита Варя, преценявайки, че ще е най-добре да разговаря с агента в тая подигравателно-небрежна тоналност.

Фандорин стана и наметна военен сюртук без пагони (явно и той бе посъбрал дрешки оттук-оттам). Ризата му беше разкопчана и Варя видя на врата му сребърна верижка. Кръстче ли носеше? Не, май е медальон. Интересно, какво ли има в него? Господин доносникът май го дава романтично?

Титулярният съветник закопча ризата си догоре и със сериозен тон отговори:

— Щом живееш в една д-държава, трябва или да я пазиш, или да я напуснеш. Всичко друго е паразитизъм и слугински одумки.

— Има и трета възможност — парира Варя, засегната от „слугинските одумки“. — Може да се разруши несправедливата държава и на нейно място да се съгради друга.

— За жалост, Варвара Андреевна, държавата не е къща, тя по-скоро е дърво. А то пък се подчинява на природните закони, не можеш да го построиш, то си расте от само себе си и това е дълъг процес. Тук няма нужда от зидари, градинари трябват.

Забравяйки уместната за случая тоналност, Варя разгорещено възкликна:

— Живеем в тежки и сложни времена! Честните хора изнемогват под бремето на глупостта и произвола, а вие като същински старчок дрънкате за някакви градинари!

Ераст Петрович сви рамене:

— Мила Варвара Андреевна, д-дотегнало ми е да слушам това хленчене за „нашите тежки времена“. По времето на цар Николай 21времената са били доста по-тежки от сегашните. Тогава вашите „честни хора“ т-трепереха от собствената си сянка и непрестанно възхваляваха щастливия си живот. При положение, че днес е възможно да се оплакваме от глупостта и произвола, ще рече, времената се оправят.

— Ама и вие сте просто един… Вие сте просто един… слуга на престола! — процеди Варя най-страшната обида, а когато Фандорин дори не трепна, поясни на достъпен за него език: — Верноподаник, роб без ум и без съвест!

Изтърси го и се уплаши от собствената си грубост, обаче Ераст Петрович изобщо не се разсърди, а само въздъхна и рече:

— Вие не знаете как да се д-държите с мен. Това първо. Задължена сте ми, а не ви се ще и това ви нервира. Това второ. Дявол да го вземе, забравете, че сте ми задължена, и ще се разбираме чудесно. Това трето.

Тая му снизходителност ядоса Варя още повече, защото агентът с рибешка кръв беше напълно прав.

— Аха, вече забелязах, че говорите като учител по танци: първо-второ-трето. Кой ви научи да се изразявате по тоя глупав начин?

— Едни учители — мъгляво отговори Фандорин и неучтиво заби нос в турската си книга.

Шатрата, където се събираха акредитираните към щабквартирата журналисти, се виждаше отдалеч. На дълъг шнур пред входа се ветрееха знамена на различни държави, флагчета на вестници и списания и незнайно защо — един червени тиранти на бели звездички.

— Вчера, изглежда, са поливали успешния бой при Ловеч — предположи Петя. — И някой е поливал, докато си изгуби тирантите.

Той дръпна брезентовото платнище и Варя надникна вътре.

В клуба беше разхвърляно, но някак уютно: дървени маси, походни столчета, тезгях с наредени по него бутилки. Миришеше на тютюн, на восъчни свещи и мъжки одеколон. На една дълга маса встрани имаше купчини руски и чужди вестници. Вестниците изглеждаха необичайно, целите бяха налепени от телеграфни ленти. Варя се вгледа в лондонския „Дейли поуст“ и се зачуди — беше днешното сутрешно издание. Сигурно ги пращат от редакцията по телеграфа. Страхотно!

Варя отбеляза с особено задоволство, че имаше само две жени, при това и двете не бяха първа младост и носеха пенснета. Затова пък мъжете бяха много и сред тях дори неколцина познати.