Борис Акунин - Турски гамбит

Преди всичко тук беше Фандорин, и то пак с книга. Доста глупаво — можеше да си чете и в палатката.

В отсрещния ъгъл се разиграваше едновременна игра на шах на няколко дъски. От едната страна на масата нехайно се разхождаше с цигара Маклафлин, от другата бяха седнали Соболев, Д’Евре и още двама.

— Охо, ето го нашето малко българче! — възкликна генерал Мишел и с облекчение стана от мястото си. — Не може да ви познае човек! Добре, Шеймъс, да смятаме, че е реми.

Д’Евре приветливо се усмихна на новодошлите, задържа погледа си върху Варя (това беше приятно), но продължи да играе. Затова пък към Соболев се хвърли някакъв мургав офицер с ослепителна униформа, позасука мустаците си, от които просто капеше брилянтин, и възкликна на френски:

— Генерале, моля ви, представете ме на вашата очарователна позната. Гасете свещите, господа! Повече няма да ни потрябват — тук изгря слънце!

Двете възрастни дами изгледаха Варя с крайно неодобрение, пък и тя самата се стъписа от подобен натиск.

— Това е полковник Лукан, личният представител на нашия скъпоценен съюзник негово височество румънския княз Карол — усмихна се Соболев. — Предупреждавам ви, Варвара Андреевна, за дамските сърца полковникът е по-смъртоносен от отрова.

По тона му личеше, че на румънеца не бива да се правят аванси, Варя демонстративно се облегна на лакътя на Петя и превзето отговори:

— Много ми е приятно. Моят годеник, доброволецът Пьотър Яблоков.

Лукан галантно пое с два пръста китката на Варя (при което блесна пръстенът му с голям брилянт) и понечи да лепне една целувка, но получи отпор:

— В Петербург на съвременните жени ръка не се целува.

Впрочем хората бяха интересни и кореспондентският клуб се хареса на Варя. Досадно беше само, че Д’Евре продължава да играе тоя глупав шах. Но играта май отиваше към края си — всички останали съперници на Маклафлин вече капитулираха и французинът бе явно обречен. Това, изглежда, никак не го тревожеше, той често поглеждаше към Варя, усмихваше се безгрижно и мелодично свирукаше моден шансонет.

Соболев застана до него, погледна дъската, разсеяно подхвана припева:

— Фолишон-фолишонет… Предавайте се, Д’Евре, това си е чисто Ватерлоо.

— Гвардията умира, но не се предава — французинът подръпна мускетарската си брадичка и направи ход, който накара ирландеца да се намръщи и да засумти.

Варя излезе навън да се полюбува на залеза, а когато се върна вътре, шахът беше прибран и разговорът се въртеше — ни повече, ни по-малко — около взаимоотношенията на човека и Бога.

— Тук не може да става и дума за каквото и да било взаимно уважение — палеше се Маклафлин очевидно в отговор на някаква реплика на Д’Евре. — Отношенията на човек с Всевишния почиват върху очевидното признаване на неравенството. Та нали на децата и през ум не им минава да претендират за равенство с родителите! Детето безусловно признава превъзходството на родителя, своята зависимост от него, изпитва благоговение пред него и затова го слуша — за свое собствено добро.

— Ще си позволя да обиграя вашата собствена метафора — усмихна се французинът и подръпна от турското наргиле. — Всичко това важи само за малките деца. Когато детето порасне, то неизбежно поставя родителския авторитет под въпрос, макар бащата все още да е неизмеримо по-мъдър и могъщ. И това, естествено, е напълно здравословно, в противен случай човек завинаги остава младенец. Порасналото човечество в момента преживява тъкмо такъв период. По-късно, когато порасне още повече, между него и Бога непременно ще се оформят нови отношения, базирани върху равенството и взаимното уважение. А един ден детето ще порасне толкова, че изобщо няма да има нужда от родители.

— Браво, Д’Евре, приказвате, както и пишете — брилянтно! — възкликна Петя. — Само че цялата работа е там, че не съществува никакъв Бог, а съществува само материя и освен нея някакви елементарни принципи за почтеност. Колкото до вашата концепция — съветвам ви да направите от нея фейлетон за „Ревю паризиен“ — темата е отлична.

— За да напишеш добър фейлетон, няма нужда от тема — заяви французинът. — Стига само да умееш да пишеш.

— Не, това вече е прекалено — възмути се Маклафлин.

— Без тема дори такъв словесен еквилибрист като вас не може да напише нищо свястно.

— Назовете ми какъвто желаете обект, дори да е най-тривиалният, и аз ще напиша за него статия, която моят вестник ще публикува с удоволствие — подаде ръката си Д’Евре. — Приемате ли облог? Залагам испанското си седло срещу вашия бинокъл „Цайс“.