Борис Акунин - Турски гамбит

— Това не е чудо, мосю кореспондент, а най-обикновено предателство — усмихна се подполковникът, но очите му бяха приковани във Фандорин. — Направо умът ми не го побира, господин доброволецо, какви обяснения ще давате на негово високопревъзходителство.

— Много п-приказвате, подполковник — погледът на Ераст Петрович слезе по-надолу, към горното копче на жандармския мундир. — Честолюбието не бива да пречи на работата.

— Мо-оля? — мургавото лице на Казанзаки се сгърчи — Морал ли ще ми четете? Вие? На мен? Я го гледай ти! Аз понаучих туй-онуй за вас, господин вундеркинд. Служебно, тъй да се каже. Не особено нравствена физиономия се очертава. Млад, ама хитър? Какъв сполучлив брак, а! Хем намазваш, хем оставаш млад ерген. Тънка работа! Моите поздрав…

Той не можа да довърши, понеже Ераст Петрович, пъргаво, с едно сякаш котешко движение запуши с плесник мазните му устни. Варя ахна, а някой от офицерите сграбчи Фандорин за ръката, но тутакси го пусна, тъй като нападателят не демонстрираше никакви признаци на ярост.

— Дуел — прозаично произнесе Ераст Петрович, който вече гледаше подполковника право в очите. — Сега, веднага, на място, преди да се е намесило командването.

Лицето на Казанзаки стана пурпурно червено. Черните му като сушени сливи очи плувнаха в кръв. След пауза той преглътна и каза:

— По заповед на негово императорско величество дуелите са строго забранени по време на войната. И вие, Фандорин, го знаете прекрасно.

Подполковникът излезе, платнището на входа се люшна зад гърба му. А Варя попита:

— Ераст Петрович, ами сега какво ще правим?

Фронтова скица

Кожата им е напукана и е станала по-мека от конски бърни. Човек не може да се яви в прилична компания, обут с такива ботуши. И аз не го правя — те имат друго предназначение.

Уши ми ги преди десет години един стар софийски евреин. Той ме оскуба десет златни лири и ми каза: „Господине, над праха ми отдавна ще е израснал репей, а ти ще си носиш ботушите и ще споменаваш стария Исак с добра дума.“

След по-малко от година, когато бях на разкопките на асирийския град в Месопотамия, се откърти токът на левия ботуш. Наложи ми се да се върна в лагера. Куцуках самотно из нажежените пясъци, попържах от сърце стария софийски мошеник и се кълнях, че ще изгоря ботушите в огъня.

Моите колеги, британските археолози, които продължиха без мен, не стигнаха до разкопките — конниците на Рифат бег, който смята гяурите за деца на Шейтана, ги връхлетяха и изклаха до крак. Не хвърлих ботушите в огъня, а смених тока и им поръчах сребърни налчета.

През 1873 година, през май, когато бях тръгнал за Хива, моят водач Асаф реши да си присвои часовника ми, пушката и врания ми ахалтекинец Ятаган. През нощта, докато съм спял в палатката си, пуснал в левия ми ботуш една ефа, чието ухапване е смъртоносно. Но ботушите бяха цъфнали отпред, ефата изпълзяла навън и изчезнала в пустинята. На сутринта самият Асаф ми разказа замисъла си, тъй като беше съзрял в избавлението ми ръката на Аллах.

Половин година по-късно с кораба „Одрин“ налетяхме на скала в Термаическия залив, заплувах към брега, който беше на две и половина левги, и ботушите ме теглеха към дъното, но аз не ги захвърлих. Знаех, че това ще е равносилно на капитулация и няма да доплувам. Ботушите ми помогнаха да не се предам. Аз единствен стигнах до брега, всички останали се удавиха.

Сега съм там, където убиват. Смъртта всекидневно витае над нас. Аз обаче съм спокоен. Обувам ботушите си, които за десет години от черни станаха кафеникави и сред огъня се чувствам все едно съм с бални обувки на излъскан паркет.

И никога не разрешавам на коня си да тъпче репеите — ами ако те растат от праха на стария Исак?

„Ревю паризиен“ (Париж)

Шарл Д’Евре

Варя от три дни работеше с Фандорин. Трябваше да спасява Петя, а както каза Ераст Петрович, това можеше да стане по един-единствен начин — като се открие истинският виновник за станалото. И гордата Варя лично се примоли на титулярния съветник да я вземе за помощница.

На Петя лошо му се пишеше. Не разрешиха на Варя свиждане, но от Фандорин тя научи, че всички улики са срещу шифровчика. Получавайки заповедта на главнокомандващия от подполковник Казанзаки, Яблоков тутакси се заел с шифрирането, след което, според инструкцията, лично отнесъл депешата до телеграфния пункт. Варя подозираше, че разсеяният Петя като нищо е могъл да обърка градовете, още повече Никополската крепост я знаеха всички, докато тоя Плевен до момента малцина го бяха чували. Но Казанзаки не вярваше в неговата разсеяност, пък и самият Петя упорстваше и твърдеше, че отлично си спомня как е кодирал именно Плевен, такова смешно име.