Борис Акунин - Турски гамбит

— На самия Гнатиев ли? — поклати глава Соболев. — Изглежда, хитрата лисица е доловила някакви ваши качества…

Зуров скромно разпери ръце и продължи:

— Още в първия ден от новата си служба предизвиках международен конфликт и размяна на дипломатически ноти. Изпраща ме Николай Павлович с питане при прочутия русофоб и проповедник Хасан Хайрулла — това е най-главният турски поп, нещо като римския папа.

— Шейх ул ислам — уточни Маклафлин, който бе започнал да си води бележки. — По-скоро е нещо като вашия оберпрокурор на Синода.

— Да, де — кимна Зуров. — Нали това казвам. Ние с тоя Хайрулла веднага не си допаднахме. Докладвам аз, както му е редът, чрез преводача: „Ваше преосвещенство, спешно писмо от генерал-адютант 24Гнатиев.“ А той, псето, ме стрелка с поглед и отговаря на френски — нарочно, за да не го смекчи драгоманинът 25: „Сега е час за молитва. Ще чакаш.“ Застава на четири крака и пак на френски нарежда: „О, велики и всемогъщи Аллах, простри милостта си над Твоя верен роб, позволи му да доживее часа да види как горят в пъкъла мръсните гяури, недостойни да тъпчат свещената Ти земя.“ Хубава работа. Че откога пък Аллах взе да знае френски? Чакай, викам си, ей сега и аз ще дам своя принос към православния канон. А Хайрулла се обръща към мен, мутрата му доволна — че как, нали натри носа на гяурина! „Къде е писмото на твоя генерал“, пита. „Pardonnez-moi, eminence 26, — отговарям. — При нас, руснаците, тъкмо дойде часът за литургията. Изчакайте минутка, ако обичате.“ Падам на колене и отправям молитва на езика на Корней и Рокамбол: „Господи всеблаги, зарадвай грешния Си роб болярина, в смисъл шевалие Иполит, дай му да се нагледа как мюсюлманските кучета се пържат в тигана.“ С една дума, усложних и бездруго заплетените руско-турски отношения. Хайрулла отказа да приеме писмото, развика се на техния си език и ни натири заедно с драгоманина. Е, Николай Павлович ми се поскара колкото за очи, но според мен остана доволен. Явно е имал едно наум кого, при кого и за какво изпраща.

— Браво, туй е по нашему, по туркестански — изрази одобрението си Соболев.

— Но не и твърде дипломатично — вметна капитан Перепьолкин, гледайки безцеремонния хусар с неодобрение.

— Не се свъртях твърде дълго сред дипломатите — въздъхна Зуров и прибави замислено: — Явно не ми е туй силата.

Ераст Петрович доста високо и многозначително изсумтя.

— Вървя си един ден по моста при Галата, демонстрирам руския си мундир и оглеждам хубавиците. Уж носят фереджета, хитрушите, ама подбират от прозрачни по-прозрачни воали, та изглеждат още по-прелъстително. По едно време гледам — в една каляска пътува нещо божествено, едни кадифени очи току играят над воалетката. До нея седи разплут като шопар евнух абисинец, а отзад върви още една каляска със слугините. Аз, разбира се, спирам, покланям се — най-достолепно, както се полага на дипломат, а тя сваля ръкавичката и (Зуров издаде устни) праща ми въздушна целувка с бялата си ръчичка.

— Наистина ли си свали гъкавицата? — попита Д’Евре с физиономия на експерт. — Да, господа, това не е шега габота. Пгогокът смята хубавите гъце за най-пгелъстителната част на женското тяло и най-стгого е забганил на мюсюлманките да ходят с голи гъце, за да не изкушават мъжките съгца. Тъй че свалената гъкавица — c’ est un grand signe 27, все едно евгопейка да си свали… Впгочем, ще се въздъгжа от пагалели — запъна се той, поглеждайки Варя.

— Нали? — подхвана хусарят. — Е, при това положение мога ли да не окажа на дамата нужното внимание! Хващам коня за юздите, спирам каляската, искам да се представя. А евнухът, цървулът му ниеден, като ме опъна с бича по бузата! Какво ми оставаше? Вадя сабята, промушвам простака, изтривам острието в копринената му дреха и си тръгвам натъжен. Забравих и хубавици, и всичко. Просто усещам, че съм сгазил лука. И като да съм знаел — съвсем лоша излезе работата.

— Защо, какво стана? — заинтересува се Лукан. — Жена на паша ли излезе?

— Още по-зле — въздъхна Зуров. — Лично на негово поганско величество Абдул Хамид ІІ. Евнухът и той бил султански, естествено. Николай Павлович ме брани, колкото можа. Даже казал на самия падишах: „Ако моят адютант понесеше безропотно удар с бич от един роб, щях собственоръчно да му откъсна пагоните за позора, който е навлякъл на званието руски офицер.“ Ама кой ти разбира там от офицерска чест? Да ме нямало до двайсет и четири часа. Качиха ме на едно корабче и — в Одеса. Добре поне, че скоро почна войната. Николай Павлович на изпроводяк ми рече: „Благодари се на Бога, Зуров, че не е била главната му жена, ами «кючум-кадъната», малката госпожа.“