Борис Акунин - Турски гамбит

— Нататък не е интересно — Мизинов спря да чете дългия текст и отри изпотеното си чело с кърпа. — Още повече предчувствията все пак излъгаха нашия умен Николай Павлович. Митхад паша не се задържа на власт и замина в изгнание.

Ераст Петрович, който слушаше много внимателно и нито веднъж не помръдна (за разлика от Варя, която се въртеше на твърдия си стол), попита:

— С д-дебюта всичко е ясно, с мителшпила също. Къде обаче е ендшпилът?

Генералът кимна одобрително:

— Точно там е работата. Ендшпилът се оказва толкова сложен, че изненадва дори опитния Гнатиев. На 7 февруари тази година Митхад паша е повикан при султана, взет под стража и качен на параход, който откарва изпадналия в немилост велик везир на пътешествие из Европа. А след като предава благодетеля си, нашият Ануар става „сив кардинал“, само че вече не на първия министър, а на самия султан. Той направи всичко възможно за скъсването на отношенията между Портата и Русия. А преди известно време, когато съдбата на Турция висеше на косъм, Ануар ефенди според агентурни сведения е потеглил към театъра на военните действия, за да промени хода на събитията чрез някакви тайни операции, за чието съдържание можем само да гадаем.

Тогава Фандорин произнесе нещо странно:

— Никакви задължения. Това първо. Пълна свобода на д-действията. Това второ. Отчитам се само пред вас. Това трето.

Варя не проумя какво означават тия думи, но шефът на жандармите много се зарадва и побърза да каже:

— Чудесно! Това вече е старият Фандорин. Нещо много затормозен ми изглеждате, гълъбче. Не ми се сърдете, не ви го казвам служебно, а като по-възрастен другар, бащински… Не бива човек сам да се погребва. Оставете гроба за мъртвите. Какви са тия работи на вашите години! Както се пее в арията, tout la vie devant soi 19.

— Лаврентий Аркадиевич! — кръвта за миг нахлу в бледите бузи на доброволеца, дипломата и шпионина, в гласа му проскърца метал: — С-струва ми се, че не съм д-давал поводи за ч-частни съвети…

Тая забележка се стори на Варя непростимо груба и тя се сви на стола си: ей сега засегнатият Мизинов ще кипне и като се разкрещи!

Но сатрапът само въздъхна и каза сухо:

— Приемам условията ви. Имате свобода на действията. Всъщност точно такова нещо имах предвид. Само гледайте, слушайте и ако забележите нещо важно… Впрочем, няма аз да ви давам акъл.

— Ап-чхи! — кихна Варя и уплашено скри глава в раменете.

Генералът обаче се уплаши още повече. Той се стресна, обърна се и смаян се вторачи в неволната свидетелка на поверителния разговор.

— Госпожо, какво правите тук? Не излязохте ли заедно с подполковника? Как смеете?!

— Да сте ме видели — отвърна с достойнство Варя. — Не съм някой комар или муха, че да ме игнорирате. Освен това съм под стража и никой не ме е освобождавал.

Стори й се, че устните на Фандорин леко потрепнаха. Не, само така й се струва — тоя тип не умее да се усмихва.

— Добре тогаз — в гласа на Мизинов се долови тиха заплаха. — Вие, госпожо нероднина, научихте неща, които не трябва и да сте чували. В интерес на държавната сигурност ви поставям под временно административно задържане. Заминавате под конвой в кишиневския гарнизонен арест, където ще останете до края на кампанията. Сама сте си виновна.

Варя пребледня.

— Ама аз даже не съм се видяла с годеника си…

— Ще се видите след войната — отсече тоя Малюта Скуратов 20и се обърна към вратата, за да повика своите опричници, но в последния момент в разговора се намеси Ераст Петрович.

— Лаврентий Аркадиевич, мисля, че ще бъде напълно достатъчно, ако госпожа Суворова даде честна дума.

— Давам дума! — възкликна веднага Варя, ободрена от неочакваното застъпничество.

— Съжалявам, миличък, не мога да рискувам — отсече генералът, без дори да я погледне. — Пък и тоя годеник. Как може да се довери човек на някакво момиче? Нали знаете поговорката — плитката дълга, умът къс.

— Но нося никакви плитки! А тия приказки за ума са направо подли! — гласът на Варя предателски затрепери. Какво ми влизат в работата тия ваши Ануаровци и Митхадовци.

— На моя отговорност, ваше п-превъзходителство. Гарантирам за Варвара Андреевна.

Мизинов мълчеше, недоволно смръщен, а Варя си рече, че дори сред полицейските агенти има хора, които не са съвсем пропаднали. Пък и нали е сръбски доброволец.

— Глупаво е — промърмори генералът. Обърна се към Варя и попита недружелюбно: — Умеете ли нещо? Почеркът ви добър ли е?

— Завършила съм стенографски курсове! Работила съм като телеграфистка! И като акушерка! — послъга накрая Варя.