Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Ще те разпоря аз теб! — надигна се колежкият асесор. — Дай гевречетата, умрях от глад. Да хапнем, че работа ни чака.

— Господин Клонов от деветнайсета? — попита келнерът (както по немски маниер наричаха регистратора в „Метропол“) — Разбира се, че го помним. Един господин от търговците. А вие, мистър, негов познат ли сте?

Привечер идиличният залез внезапно се стопи, изтикан от студения вятър и бързо сгъстяващия се мрак. Небето се намръщи, запръска дъжд, който по-късно можеше да се превърне в истински порой. Заради нестабилното време Фандорин се докара така, че да има съпротивителни сили срещу природата: каскет с мушамена козирка, водонепропусклива шведска кожена винтяга, галоши. Видът му беше като на чужденец, оттам сигурно и неочакваното обръщение на келнера. Каквото ще да става, си каза колежкият асесор, в случая забягнал арестант, прегъна се през тезгяха и прошепна:

— Не съм му никакъв познат. Аз съм к-капитан Певцов от Жандармерийския корпус, имам важно и секретно поръчение.

— Разбирам — също зашепна келнерът, — веднага. — И зашумоля със сметководната книга. — Ето го. Николай Николаевич Клонов, търговец от първа гилдия. Отседнал на двайсет и втори, пристигнал от Рязан. В четвъртък срещу петък е напуснал.

— Напуснал ли? — викна Фандорин. — На двайсет и четвърти срещу двайсет и пети? През нощта?

— Тъй вярно. Не съм бил тук, но е записано, вижте. Престоят е платен изцяло в четири и половина сутринта, по време на нощната смяна.

Ераст Петрович усети как сърцето му се стяга от неудържима хазартна страст, позната само на истинските ловци. С привидно равнодушие попита:

— И как изглеждаше този ваш Клонов?

— Представителен господин, солиден. Какво да ви кажа, търговец от първа гилдия.

— Значи брада, шкембе, така ли? Опишете ми външността. Имаше ли особени белези?

— Не, брада няма и в телото не е дебел. Не като едновремешните, а от по-модерните търговци. Облечен е по европейски. А за външността… — келнерът се замисли. — Най-обикновена външност. Блондин. Особени белези… Освен очите може би. Много светли, чухонците 33 33 Чухонци — наименование на естонци и карело-финландци. — Б.пр. са такива.

Фандорин хищно шляпна с длан тезгяха. Право в целта! Ето го главният персонаж. Отседнал е във вторник, два дни преди пристигането на Соболев, а е изчезнал точно когато офицерите са внасяли мъртвия генерал в обраната стая 47. Топло, топло, много топло.

— Така значи, солиден човек. И сигурно се е срещал тук с д-делови партньори?

— Не. Само на два пъти го търсиха куриери с депеши. Личеше си, че не е дошъл в Москва по работа, а само да се поразвее.

— По какво „си личеше“?

Келнерът се усмихна съзаклятнически и му съобщи на ухо:

— Още като пристигна, първо взе да разпитва относно женския пол. Какви по-шикозни дамички има в Москва, такива работи. Непременно да е блондинка, стройна, с тънко кръстче. Голям вкус прояви господинът.

Ераст Петрович сбърчи чело. Нещо не пасваше. „Капитан Певцов“ не би трябвало да се интересува от блондинки.

— Той ли ви го каза?

— Не, господине, това ми го разправи Тимофей Спиридонич. Той беше келнер тук, на същото това място — въздъхна с престорена тъга. — В събота се спомина, царство му небесно. Утре прави три дни.

— Как така се е споминал? — приведе се напред Фандорин. — От какво?

— От нищо особено. Прибирал се вечерта, подхлъзнал се и си ударил главата в камък. Тук наблизо в един двор. Имало човек — и го няма. Божа работа — келнерът се прекръсти. — Бях му помощник. А сега ме повишиха. Е, жалко за Тимофей Спиридонич…

— Значи Клонов с него е говорил за дамичките? — попита колежкият асесор и го обзе острото чувство, че сега, ей сега ще падне пердето от очите му и случилото се ще му се разкрие в цялата си логична яснота. — Не разправи ли нещо по-подробно?

— Как да не е, покойният обичаше да си чеше езика. Каза ми, че описал на деветнайсети (така ги наричаме помежду си по номера на стаята) всички московски блондинки от по-висша класа. А деветнайсети най-много се заинтересувал от мамзел Ванда от „Алпийска роза“.

Ераст Петрович за миг затвори очи. Ето нишката, показа се крайчето…

— Вие ли сте?

Ванда стоеше на вратата, увита в дантелената наметка, и уплашено гледаше колежкия асесор. Мократа му винтяга отразяваше светлината на лампата и отбляскваше като ореол. Зад гърба му шумеше и се движеше стъклената стена на дъжда, нататък чернееше тъмата. От дрехата му на пода се стичаха ручейчета.