Борис Акунин - Смъртта на Ахил

В това последното Ераст Петрович има възможност лично да се увери, когато почти в полунощ звънна на вратата на прочутия дом. Отвори му не портиер, а жандармерист със сабя и револвер, строго изслуша нощния посетител и без да отговори нито дума, го остави да чака на прага, но извика с електрическия звънец дежурния адютант. За щастие адютантът се оказа познат — капитан Сверчински. Той едва можа да разпознае в англизирания господин дрипавия просяк, който сутринта беше предизвикал такава паника в управлението, и веднага стана самата любезност. Изясни се, че Евгений Осипович както винаги преди лягане е излязъл да глътне чист въздух. Обичал нощните разходки по булеварда и не ги пропускал, каквото и да е времето, дори ако вали.

Ераст Петрович тръгна по булеварда, повървя малко в посока към бронзовия Пушкин — и наистина: насреща му бавничко крачеше генералът с дълъг кавалерийски шинел и нахлупен капишон. Още щом Фандорин се устреми към него, веднага от двете страни на генерала се появиха две безшумни сенки, сякаш изникнали изпод земята, а зад гърба му се появиха още два заплашителни силуета. Ераст Петрович поклати глава: ето ви илюзорното усамотение на държавния човек в ерата на политическия тероризъм. Боже, къде отива Русия…

А сенките вече внимателно, но здраво го бяха подхванали от двете страни.

— Ераст Петрович, ето ви! — зарадва се Караченцев, а на агентите викна: — Къш! Аз пък точно се разхождам тук и си мисля за вас. Какво, не издържахте ареста?

— Не издържах, ваше п-превъзходителство. Да вървим у вас, Евгений Осипович, нямаме никакво време.

Генералът моментално свърна към къщата, без да задава никакви въпроси. Крачеше бързо и току поглеждаше към спътника си.

Влязоха в обширния овален кабинет, седнаха един срещу друг до дългата маса със зелено сукно. Полицейският началник викна:

— Сверчински, стойте отвън, може да ми потрябвате! — и щом беззвучно се затвори тапицираната врата, нетърпеливо попита: — Какво ново? Следа?

— Повече — съобщи Фандорин. — Самият престъпник. Лично. М-може ли да запаля?

И с пурата в ръка разказа за резултатите от проучването. Караченцев все повече се въсеше. Доизслуша го, угрижено се почеса по високото чело, отметна риж кичур.

— И как тълкувате тази главоблъсканица?

Ераст Петрович изтръска стълбчето пепел.

— Соболев се е канел да предприеме нещо дръзко. Може би преврат в духа на осемнайсети век. Общо взето, нещо такова, на което немците му викат „пуч“. Знаете колко популярен беше в армията и сред народа. А авторитетът на върховната власт сега толкова е паднал… какво да ви говоря, за вас работи цялото жандармерийско управление, донасят ви за всички слухове.

Полицейският началник кимна.

— Всъщност не знам нищо за самия заговор. Дали Соболев се е взел за Бонапарт, дали — което ми се вижда по-вероятно — е искал да качи на престола някого от роднините на императора… Не знам и не искам да г-гадая. А и за нашата задача това не е от значение.

Караченцев само тръсна глава и разкопча златотканата си яка. Между веждите му избиха капчици пот.

— Така или иначе, нашият Ахил е кроял нещо значително — невъзмутимо продължи колежкият асесор и пусна към тавана елегантна струйка дим, самото съвършенство. — Обаче е имал някакви т-тайнствени и всемогъщи противници, осведомени за плановете му. Клонов, ще рече Певцов — е техен човек. Антисоболевската партия е решила с негова помощ да отстрани новопръкналия се Бонапарт, но без много шум, уж като естествена смърт. И го направи. В помощ на екзекутора е действали приятелят ни Хуртински, който е бил свързан с антисоболевистите и най-вероятно е п-представлявал интересите им в Москва.

— Ераст Петрович, не толкова бързо — примоли се Караченцев, — свят ми се вие. Каква партия? Къде? При нас, в Министерството на вътрешните работи?

Фандорин сви рамене:

— Много е възможно. Във всеки случай не е минало без участието на вашия началник граф Толстов. Спомнете си писмото в защита на Хуртински и депешата, с която оневини Певцов. Но Хуртински се прояви като лош изпълнител — алчността го погуби, поблазни се от Соболевия милион и реши да съвмести полезното с приятното. Обаче централната фигура в цялата тази история несъмнено е светлоокият блондин. — Колежкият асесор внезапно потръпна, осенен от нова идея. — Момент може би всичко е дори още по-заплетено. Ами да, разбира се! — той скочи и закръстосва бързо кабинета — генералът само го следеше с очи, опасявайки се да не наруши мисловния ход на прозорливия чиновник. — Изключено е министърът на вътрешните работи да организира убийството на Соболев, каквото и да си е бил наумил генерал-адютантът. Това е нонсенс! — от вълнение беше престанал да заеква. — Нашият Клонов най-вероятно не е онзи същият капитан Певцов, за когото ни пише графът. Истинският Певцов най-вероятно вече е очистен. Тук ми мирише на много хитра интрига, замислена по такъв начин, че в случай на провал всичко да се стовари върху вашето ведомство! — развихри се неудържимо Фандорин. — Тъй-тъй-тъй! — плесна няколко пъти бързо с ръце — генералът, цял внимание, само дето не подскочи от неочаквания звук. — Да предположим, че министърът знае за заговора на Соболев и е организирал тайно да го следят. Това първо. Някой друг също знае за заговора и иска да убие Соболев. Това второ. За разлика от министъра това лице или по-скоро хора, да ги наречем контразаговорници, не са обвързани в служба на закона и преследват някакви свои цели.