Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Обаче рискът е огромен — каза Караченцев. — Ако сте прав и той е такъв виртуоз в убийствата, може да…

Ераст Петрович лекомислено вдигна рамене:

— Както казва Конфуций, благородният вини себе си.

— Бог да ви пази. Случаят е от първостепенна важност. Или гърдите в позлата, или главата в торбата — гласът на главния полицейски началник прочувствено трепна. Той стисна здраво ръката на Фандорин. — Вървете си в хотела, Ераст Петрович, и хубавичко поспете. За нищо не се тревожете, лично ще подготвя операцията. Сутринта ще отидете в „Троица“ и ще видите с очите си добре ли са се маскирали моите юнаци.

— Направо сте като Василиса Премъдра, ваше превъзходителство — грейна в белозъба усмивка колежкият асесор. — Спи, Иванушка, утрото е по-мъдро от вечерта, нали? Да, наистина съм малко уморен, а утре няма шега. Точно в шест съм в „Троица“. Условен знак, за да ми дойдат на помощ вашите хора, ще е изсвирване. Преди сигнала да не съм ги видял! Ако ми се случи нещо — не го оставяйте да се измъкне. Това вече е лична молба, Евгений Осипович.

— Не се безпокойте — строго каза генералът, без да изпуска десницата му. — Ще изпълним всичко ювелирно. Най-златните си агенти ще подбера, и то в достатъчно количество. Само вие, луда главо, бъдете по-внимателен.

Ераст Петрович отдавна се беше нагодил да се буди в колкото си наумеше от вечерта. Точно в пет сутринта той отвори очи и се усмихна, защото слънцето тъкмо се появи на прозореца, сякаш някой с кръгла плешива глава надничаше иззад стъклото.

Докато се бръснеше, си подсвиркваше ария от „Любовен еликсир“, с удоволствие разгледа в огледалото забележително прекрасното си лице. Самураят не бива да закусва преди битка, затова вместо сутрешно кафе позагря с гирите и започна бавно и подробно да се екипира. Въоръжи се по най-пълния вариант, защото противникът му се виждаше труден.

Маса му помагаше да се подготви, но проявяваше все по-голямо безпокойство. Най-накрая не издържа:

— Господарю, такова ви става лицето, когато смъртта е много близо.

— Нали знаеш, истинският самурай трябва всяка сутрин да се събужда с пълна готовност да умре — пошегува се Ераст Петрович и облече светло сако от шантунг.

— В Япония винаги ме взимахте с вас — натъжи се слугата. — Знам, че вече два пъти се изложих, но повече няма да се случи. Кълна се — ако не, нека в следващия си живот се родя медуза! Вземете ме, господарю. Много ви моля.

Фандорин приятелски го чукна по малкия нос:

— Този път с нищо не можеш да ми помогнеш. Трябва да съм сам. А и не съм сам, с мен ще има цяла армия полицаи. Противникът ми обаче е съвсем сам.

— Опасен ли е?

— Много. Онзи същият, който ти измъкна чантата.

Маса подсмръкна, свъси редките си веждици и не каза нищо повече.

Ераст Петрович реши да стигне до Покровка пеша. Ах, че прекрасна беше Москва след дъжда! Свежест, розова виделина, тишина. Ако ще се мре — поне да е в такава божествена утрин, помисли си колежкият асесор и веднага се самонахока за склонността към мелодраматизъм. Продължи разходката и със свирукане излезе на „Лубянския“ площад, където кочияшите пояха конете на фонтана. Свърна към „Солянка“, блажено вдъхна миризмата на топъл хляб, която идваше откъм отворените прозорци на пекарната в полуподземния етаж.

А ето и нужната пряка. Тук къщите станаха по-сиромашки, тротоарите по-тесни, а при „Троица“ цялата идиличност на пейзажа се изпари — улицата в локви, разкривени огради, напукани стени. При цялата си наблюдателност Ераст Петрович не откри никакъв кордон, което много го зарадва.

На входа за двора си погледна часовника — шест без пет. Точно навреме. Дървени порти, над тях килната табела „Троицки метох“. Всичките постройки са едноетажни, всяка с отделен вход. Ето първи номер, втори, трети, четвърти, пети, шести. Седми сигурно е вляво зад ъгъла.

Дано Клонов да не вземе да стреля веднага без никакви разговори. Трябва да измисли някакво изречение, което да го изненада. Например: „Поздрави от мадмоазел Ванда.“ Или по-озадачаващо: „Известно ли ви е, че Соболев всъщност е жив?“ Само да не изпусне инициативата. После по усет. Чувстваше в джоба си надеждната тежест на херщала.

Ераст Петрович решително мина през портата. Чистач с мръсна престилка сънливо разкарваше метлата през локвите. Погледна изпод вежди елегантния господин и Ераст Петрович леко му намигна. Убедителен образ, няма що. До портите беше приседнал друг агент и се правеше на пиян: хъркаше с прихлупена на лицето капа. И този си го бива. Фандорин се озърна и видя по улицата да ситни шкембеста лелка с шал, свързан ниско над очите, и в безформена роба. Това вече е пресилено, поклати глава колежкият асесор. По мяза на фарс.