Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Ахимас не видя всичко това. Но се беше лепнал на пролуката между дъските и видя как в двора влезе брадат едноок мъж с бял калпак и с дълга пушка в ръка (това беше Мохама). Едноокият се спря пред втурналите се навън родители на Ахимас и нещо им каза. После сложи ръка на рамото на майка му, а с другата ръка й повдигна брадичката. Пелет стоеше, склонил лъвската си глава, и мърдаше устни. Моли се, разбра Ахимас. Сара-Фатима без молитви се озъби и раздра с нокти лицето на едноокия.

Жената няма право да докосва лицето на мъжа, затова Мохама обърса кръвта от лицето си, замахна с юмрук и уби на място гяурката. После уби и мъжа й, защото вече не можеше да го остави жив. Наложи се да избият и всички останали в селото — явно тъй било писано него ден.

Изкараха добитъка, струпаха всичко ценно и полезно на две каруци, подпалиха селото от четирите края и си тръгнаха.

Докато чеченците вилнееха, Ахимас не гъкна. Не искаше да убият и него. А когато чаткането на копитата и скърцането на каруците заглъхва в посока към Карамъкския проход, той изби с рамо дъсчената врата и изскочи в двора. И без това не можеше да остане в бараката — задната стена вече гореше.

Майка му лежеше по гръб. Ахимас клекна, докосна синьото петно при слепоочието й. Тя беше като жива, но не гледаше него, а небето. То й беше по-интересно от сина. Ами да, нали там живее нейният Бог. Ахимас се наклони над баща си, той пък беше затворил очи, а бялата му брада беше станала червена. Детето я пипна и пръстите му също станаха червени.

Ахимас обиколи всички къщи. Навсякъде видя мъртви жени, мъже и деца. Той ги познаваше много добре всичките, но те вече не искаха да го знаят. Всъщност вече нямаше никой от тези, които познаваше. Беше останал сам. Попита първо единия Бог, после другия какво да прави. Почака, но не чу отговор.

Наоколо всичко гореше, молитвеният дом, който беше и училище, изтрещя и блъвна нагоре кълба дим — беше се продънил покривът.

Ахимас се огледа. Планини, небе, пламтяща земя и никаква жива душа наоколо. В същия миг разбра, че така ще е завинаги. Ще бъде сам и сам ще трябва да решава да остане или да напусне, да умре или да живее.

Той се заслуша в себе си, вдъхна осаждения въздух и побягна по пътя, който първо се виеше нагоре към седловината, после се спускаше надолу към голямата долина.

Не спря до вечерта, вървя и цялата нощ. На зазоряване се стовари край пътя. Много му се ядеше, но още повече му се спеше и Ахимас заспа. Събуди се от глад. Слънцето беше вече насред небето. Той продължи по пътя и привечер стигна до казашко селище.

Околовръст се точеха дълги лехи с краставици. Ахимас се огледа — беше сам. По-рано и през ум не би му минало да посегне, защото Богът на баща му е казал: не кради, но сега ги нямаше ни баща му, ни неговия Бог, та Ахимас коленичи и лакомо захрупа сочните пъпчиви плодове. Пръстта хрущеше в зъбите му и той не чу как отзад го издебна собственикът, едър казак с меки ботуши. Той го хвана за яката и го шибна няколко пъти с камшика, като повтаряше: „Не кради, не кради“ Момчето не заплака и не замоли за пощада, само го поглеждаше изотдолу с белезникави вълчи очи. Това докара до бяс стопанина и той го заудря с всичка сила — докато малкият не изповръща цялата зеленилка. Тогава казакът го вдигна за ухото, измъкна го на пътя и го срита.

Ахимас вървеше и си мислеше, че баща му е умрял, но Бог е жив и законите Му също са живи. Гърбът и раменете му пареха от болка, но още повече му пареше отвътре.

При тесния бързей срещна едно по-голямо момче, на около четиринайсет години. То носеше тухла тъмен хляб и крина мляко.

— Дай — изръмжа Ахимас и му дръпна хляба.

Момчето остави крината на земята и му заби юмрук в носа. От очите му изскочиха искри и Ахимас падна, а момчето — то беше по-силно — го яхна отгоре и взе да го удря по главата. Тогава Ахимас грабна от земята камък и му сцепи веждата. Казашкото момче се изтърколи настрани, закри с шепи лицето си и зациври. Ахимас замахна с камъка да го удари още веднъж, но си спомни, че Божият закон казва: не убивай — и се спря. По време на битката крината беше паднала и млякото се беше разляло, но Ахимас си беше извоювал хляба и това му стигаше. Той продължи по пътя и яде, яде, яде, докато не го изяде целия до последната трошица. Не трябваше да слуша Бог, по-добре да беше убил момчето. Разбра го, когато в тъмното го настигнаха двама ездачи. Единият беше с фуражка със синя околожка, вторият зад него — казашкото момче с посинено от удара лице.