Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Момичето сви рамене.

Хасан се умисли и извади от торбата сребърни мъниста.

— Нося ти ги подарък — показа ги той. — Красиви са, чак от Шемаха. На, поиграй си, аз да питам игуменката може ли да пренощувам тук. Много път бих, капнал съм. Инак трябва да спя на открито.

Той остави оръжието си на стола и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Ахимас заряза мънистата и скочи да пипне тежката сабя в черна кания със сребърна шарка. Леко издърпа ръкохватката и ивица стомана блесна с ледени искри на светлината на газеничето. Истинска старинна, помисли си Ахимас и прокара пръст по арабската буквена плетеница.

Вратата леко изскърца. Момчето се извърна и видя в пролуката засмените черни очи на Хасан.

— Наша кръв — рече вуйчото на чеченски и блесна белозъбата му усмивка, — тя е по-силна от немската. Да се махаме оттук, Ахимас. Ще нощуваме в планината. Под небето се спи по-сладко.

А доста по-късно, когато Скировск вече беше останал оттатък прохода, сложи ръка на рамото му:

— Ще те пратя да се изучиш, но първо ще те направя мъж. Трябва да отмъстиш на Мохама за баща си и майка си. Няма как, такъв е законът.

И Ахимас разбра: този закон е правилният.

Нощуваха където замръкнеха: в изоставени колиби, в крайпътни ханове, при вуйчови ортаци, а понякога и направо в гората, загърнати с ямурлука. „Мъжът трябва да умее да намира вода, храна и път в планините — учеше го Хасан на своя закон. — А също да се защитава и да брани честта на своя род.“ Ахимас не знаеше какво е „честта на своя род“. Той нямаше род. Но много искаше да умее да се защитава и беше готов да се обучава от сутрин до вечер.

„Затаяваш дъх и си представяш, че от цевта свети тънък лъч. Намери целта с този лъч — дишаше във врата му Хасан и нагласяваше пръстите на момчето, стиснали здраво приклада на пушката — и не ти трябва сила. Пушката е като жената и коня — иска нежност и разбиране.“ Ахимас се мъчеше да разбира пушката, вслушваше се в нервния й железен глас и металът започваше да кънти в ухото му: леко вдясно, още малко, стреляй. „Баф! — вуйчо му цъкаше и въртеше очи — орлово око! От сто крачки в бутилката! Ей така ще хвръкне и на Мохама главата!“

Ахимас не искаше да стреля в едноокия от сто крачки. Искаше да го убие така, както той уби Фатима — с удар в слепоочието, а още по-добре — да му пререже гърлото, както Мохама беше заклал Пелет.

От пистолет се стреляше още по-лесно. „Няма да се целиш — учеше го вуйчо му. — Цевта на пистолета е продължение на ръката ти. Когато сочиш нещо с пръст, нали не го целиш, но показваш точно накъдето трябва. Представи си, че пистолетът ти е пръст.“ Ахимас сочеше с железния показалец орех, сложен върху пън, и орехът се пръсваше на хиляди парченца.

Хасан още не му даваше сабята, казваше, че първо трябва да му заякнат ръката и рамото, но от първия ден му подари кинжал и му заръча никога да не се разделя с него — дори ако гол се къпе в потока, да си го окача на врата. Мина се време и кинжалът стана за Ахимас част от тялото, както е жилото за осата. С него можеше да насече клонки за огъня, да одере прострелян елен, да си издялка тънка клечица, та след еленското месо да си почисти зъбите. Когато нямаше работа и си почиваше, Ахимас отдалече забиваше кинжала в дърветата — и прав, и седнал, и легнал. Това занимание не му омръзваше. Отначало можеше да улучи само бор, после и млад бук, след това и всяка вейка на бука.

„Оръжието с добро нещо — казваше Хасан, — но мъжът трябва да умее да надвие врага и без оръжие: с юмруци, нокти, зъби, няма значение. Важното е в сърцето ти да пламне свещена ярост, тя ще те предпази от болката, ще изпълни с ужас врага и ще ти донесе победа. Нека кръвта нахлуе в главата ти, нека светът да се забули в червена мъгла — и си непобедим. Дори да те ранят, дори да те убият — няма и да усетиш. Това е тя — свещената ярост.“ Ахимас не му противоречеше, но не беше съгласен. Не искаше да го раняват и убиват. За да остане жив, трябваше да вижда всичко, не му трябваше ярост и червена мъгла. Момчето знаеше, че ще мине и без тях.

Веднъж, вече беше зима, вуйчо му се прибра от винарната радостен. Негов човек му казал, че Мохама си дошъл от Грузия с плячка и сега пирувал в Чанах. Това беше близо, на два дни път.

В Чанах, голям размирен аул, отседнаха при близък на вуйчо му. Хасан отиде да проучи какво-що, дълго време го нямаше, а се върна късно и много мрачен. Каза, че е трудна работа. Мохама е силен и хитър. Трима от четиримата, с които бил в немското село, пристигнали и пируват заедно с него. Четвъртия, кривокракия Муса, го убили свани 40 40 Свани — кавказко племе в западна Грузия. — Б.пр. . Сега вместо него са взели Джафар от Назран. Значи са петима.