Борис Акунин: Смъртта на Ахил

Ама къде е този човек?

Ераст Петрович погледна джобния си часовник. Влакът потегляше след две минути.

Пристигнаха навреме на гарата, колежкият асесор (впрочем бивш) дори успя да изпроводи в „Англия“ пратка на името на госпожа Толе, но в осем без четвърт, когато вече бяха в купето, Маса се разбунтува — заяви, че е гладен, че категорично отказва да яде във вагон-ресторанта кокоши яйца, гадно краве масло и сурово свинско, умирисано на пушек, и че отива да търси топли гевречета.

Камбаната удари трети път, локомотивът бодро и жизнерадостно наду свирката.

Да не се е загубил, патравият токмак неден?

Ей го, тътрузи се по перона с голяма книжна кесия. Главата му с омотана на кръст — не стига отокът на темето, ами сега и цицина на слепоочието.

Но кой е този с него?

Ераст Петрович засенчи очи от слънцето.

Висок, слаб, с бухнали прошарени бакенбарди, в ливрея.

Фрол Григориевич Ведишчев, личният камердинер на княз Долгорукой! Той пък какво търси тук? Ах, че малшанс!

Ведишчев го видя, размаха ръка:

— Господин Фандорин, ваше високоблагородие! Вас търся!

Ераст Петрович се дръпна от прозореца, но веднага се засрами. Глупаво е. Безсмислено. А и трябва да види какви са тия чудесии.

И слезе на перона с чантата под мишница.

— Уф, едвам успях… — Ведишчев тежко дишаше и бършеше с пъстроцветна кърпа потната си плешивина. — Да вървим, господине, негово сиятелство ви чака.

— Но как ме намерихте? — Фандорин се озърна към бавно потеглящия влак.

Добре, както и да е. Има ли смисъл да изчезне с железницата, щом властите знаят маршрута? Ще пратят телеграма и ще бъде арестуван още на първата гара.

Трябва да изчезне от Москва по друг начин.

— Не мога да ида при негово сиятелство, Фрол Григориевич. Случаят е такъв, че съм принуден да напусна службата… Аз… аз спешно трябва да замина. А на княза всичко ще обясня в п-писмо.

Да-да, ще напише за всичко на Долгорукой. Поне някой да научи задкулисните игри в цялата тази страшна и грозна история.

— Защо да хабите напразно хартията? — добродушно сви рамене Ведишчев. — Негово сиятелство преотлично е запознат със случая. Елате, лично всичко ще му разкажете. И за убиеца, да гори в геена огнена дано, и как ви изигра този вероломник полицейският началник.

На Ераст Петрович дъхът му секна.

— Но как… по какъв начин?! Откъде знаете всичко?

— Имаме си начините — мъгляво отвърна камердинерът. — За днешното ви начинание научихме своевременно. И аз изпратих едно мое човече да види какво ще става. Може да сте го забележили — правеше се на пиян. Ама не пие, пълен въздържател, даже на празник не кусва. Затуй го държа. Та той ми съобщи, че сте наредили на кочияша да кара на Брянската гара. Уф, едвам ви настигнах. А ви открих само с Божията промисъл. Добре че видях слугата ви с дръпнатите очи в бюфета, инак имаше да тичам по всички вагони. Ама не съм на двайсет като вас, господине.

— А знае ли негово сиятелство, че тук има някои… деликатни неща?

— Няма нищо деликатно, а си е най-обикновен криминален случай — отсече Ведишчев. — Разбрали сте се с полицейския началник да арестувате съмнителен човек, мошеник, който се е представял за рязански търговец. Чух, че истинският Клонов, почитаемият търговец, тежал над сто кила човекът. Този дръвник Караченцев объркал часа, та се наложи да си рискувате живота. Жалко, че злодеят не ни падна жив. Сега няма как да разберем какъв му е бил умисълът. Но за късмет поне вие, господине, сте жив и здрав. Негово сиятелство вече написа всичко както си беше право на императора в Петербург. И нататък е ясно: ще напъдят полицейския началник за глупостта му, ще назначат нов, а за ваше високоблагородие ще има и награда. Много просто.

— Много п-просто ли? — пак заекна Ераст Петрович и се вгледа в избелелите старчески очи.

— Съвсем просто — потвърди камердинерът. — Нали това с всичко?

— … Това е — каза Фандорин след кратък размисъл.

— Видяхте ли? Я каква чанта имате. Хубава изработка. Сигур е чуждестранна?

— Тя не е моя — трепна колежкият асесор (не бивш, а съвсем настоящ), — ще я препратя в Градската дума. Голямо пожертвование от анонимен дарител за изографисването на Храма.

— Много ли е голямо? — внимателно го погледна камердинерът.

— Почти един милион рубли.

Ведишчев одобрително кимна:

— Владимир Андреич ще се зарадва. Да завършим накрая Храма, мътните го взели. Стига сме доили градската хазна — и се прекръсти благоговейно. — Ох, имало и днес благодетели в Русия, Господ да ги поживи, а като умрат — лека им пръст. — Още недокръстил се, Фрол Григориевич ненадейно се подсети и заръкомаха: — Да вървим, драги, да вървим. Негово сиятелство рече, че ще ви чака за закуска. А пък е на режим — в осем и половина трябва да си изяде кашата. На площада ни чака каретата на губернатора, в миг ще стигнем. За вашия азиатец не се тревожете, земам го с мен, заедно ще хапнем. Имам от вчера чудна чорба зелце с карантийки — цяла тенджура. А тия гевречета да ги фърли, какво ще се тъпче с тесто, само да си докарва газове.