Борис Акунин: Смъртта на Ахил

Ахимас измести поглед. Над него стоеше Фандорин с револвер в ръка.

Колко е смешен човек, като го гледаш изотдолу. Ето така ни виждат кучетата, червеите и буболечките.

— Чувате ли ме? — попита детективът.

— Да — отговори Ахимас и чак се учуди колко спокоен и ясен е гласът му.

Кръвта му изтичаше — той усещаше. Ако не я спрат, скоро всичко ще свърши. Много добре. Трябва да направи така, че да не му спират кръвта. Значи трябва да говори.

Раненият се взря в него, сякаш искаше да съзре в лицето на Фандорин нещо много важно. После заговори. С пестеливи, точни предложения.

— Предлагам сделка. Спасявам ви живота. Вие изпълнявате молбата ми.

— Каква молба? — учуди се Фандорин и предположи, че белоокият бълнува. — И как така ми спасявате живота?

— За молбата после. Обречен сте. Само аз мога да ви спася. Ще ви убият вашите шефове. Отписали са ви. Аз не можах да ви убия. Други ще го направят.

— Глупости! — възкликна Ераст Петрович, но усети гадно свиване в диафрагмата. Къде е полицията? Къде е Караченцев?

— Да направим така — раненият облиза сивите си устни. — Аз ви казвам как да постъпите. Ако ми вярвате, изпълнявате молбата. Ако не — не. Давате ли дума?

Фандорин кимна, зяпнал като омагьосан човека, явил се от миналото.

— Молбата ми. Под кревата е чантата. Същата. Никой няма да я търси. Тя само пречи на всички. Чантата е ваша. Има плик. С петдесет хиляди. Пратете ги на Ванда. Става ли?

— Не! — възмути се колежкият асесор. — Всички пари ще предам на властите. Аз не съм крадец! Аз съм чиновник и дворянин.

Ахимас се вслуша в това, което ставаше в тялото му. Май разполагаше с по-малко време, отколкото си мислеше. Все по-трудно му беше да говори. Дано успее.

— Вие сте никой и нищо. Вие сте труп.

Силуетът на детектива се замъгли пред очите му и Ахимас заговори по-бързо:

— Соболев е осъден от таен съд. Императорски. Сега знаете цялата истина. И ще ви убият. Държавна необходимост. В чантата има няколко паспорта. Билет за парижкия влак. Тръгва в осем. Ще успеете. Иначе смърт.

В очите му притъмня. Ахимас направи усилие и отпъди мъглата.

— Мисли по-бързо, ти си умен, а аз нямам време.

Белоокият говори истината.

Щом накрая го проумя, за миг му се зави свят.

Ако е така, край с него. Няма повече служба, чест, смисъл в живота.

Негодникът Караченцев го е предал, пратил го е на сигурна смърт. Не, не Караченцев — родината, държавата, отечеството.

Останал е жив само по чудо. Тоест благодарение на Маса.

Фандорин се огледа за слугата. Онзи се пулеше, притиснал с ръка удареното място на слепоочието.

Горкият. Никаква глава, дори чугунена, не би издържала на такива обноски. Ох, Маса, Маса, какво да правим? Не си попаднал на когото трябва.

— Молбата. Обещайте — едва чуто прошепна умиращият.

— Ще я изпълня — неохотно измърмори Ераст Петрович.

Ахимас се усмихна и затвори очи.

Всичко е наред. Хубав живот, хубав край.

Умирай, заповяда си той.

И умря.

Гаровата камбана удари втори път и локомотивът „Ериксън“ нетърпеливо изсумтя и блъвна дим, готов да се понесе по сияйните релси подир слънцето. Трансевропейският експрес Москва — Варшава — Берлин — Париж всеки момент щеше да потегли.

В спално купе в първа класа (бронз-кадифе-махагон) седеше жлъчен млад мъж с мърляво и съдрано на лактите кремаво сако, гледаше през прозореца с невиждащи очи и захапал пура, също бълваше пушек, но за разлика от локомотива — без никакво въодушевление.

На двайсет и шест години с живота му е свършено, мислеше си пътникът. Само преди четири дни се върна, изпълнен с надежди и сили. И ето че е принуден да напусне родния град — безвъзвратно, завинаги. Омърсен, преследван, загърбил служба и дълг, предал отечеството. Не, не го е предал — отечеството предаде верния си слуга! Бива си ги тези държавни интереси, щом честния служител първо го превръщат в бурмичка, после се опитват и да го унищожат. Четете Конфуций, господа стражи на престола. Там е казано: благородният с никого не влиза в заговор.

Какво ще стане сега? Ще го очернят, ще го провъзгласят за крадец, ще го обявят за издирване в цяла Европа.

Впрочем за кражба няма да се спомене — ще предпочетат да не излезе наяве историята с чантата.

Официалното издирване също отпада — по̀ имат сметка да потулят работата.

Но ще го преследват, рано или късно ще го пипнат и ще го убият. Проблем ли е да се открие пътешественик със слуга японец? А къде да дене Маса? Той в Европа самичък е загубен!