Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Тримата — Фандорин, японецът и вързаният кръчмар — излязоха навън. Ахимас ги наблюдаваше през мръсното прозорче. Агентът, без да оставя чантата, тръгна да търси файтон, японецът остана да пази арестанта. Кръчмарят се опита да го ритне, но ниският японец злобно изсъска и с едно движение повали на земята якия татарин.

За чантата ще има още да потичам, помисли си Ахимас. Все по някое време господин Фандорин ще се успокои и ще се отпусне. Сега обаче трябваше да провери жив ли е длъжникът му Миша Малкия.

Ахимас бързо прекоси мрачния коридор, дръпна открехнатата врата. Тя водеше към мъждиво осветено стайче. Вътре май нямаше никой.

Отиде до леглото, опипа го — още е топло.

В този миг чу стон откъм ъгъла. Ахимас рязко се обърна и видя свитата фигурка. Миша Малкия седеше на пода и се държеше с две ръце за корема. Той вдигна насълзени очи, устата му се изкриви плачливо, от гърлото му пак се чу тънък жален звук.

— Братко, аз съм — Миша… Ранен съм… Помогни ми… кой си ти, братко?

Ахимас щракна автоматичния нож, наведе се и му преряза гърлото. За по-спокойно. А и за уреждане на сметките.

Притича обратно в кръчмата и си легна на пейката.

Отвън отекна чаткане на копита, скърцане на колела. Фандорин се втурна в кръчмата, сега без чантата. Изчезна в коридора — значи отива за Миша Малкия. Но къде е чантата? Да не я е оставил на японеца? Ахимас рипна.

Не, няма да успее.

Пак си легна, започваше да му идва до гуша. Но не биваше да се оставя на яда — така стават всички грешки.

Фандорин изскочи от тъмния лабиринт, лицето му изкривено, насочва херщала във всички посоки.

Хвърли един поглед на слепия и изскочи от кръчмата.

От улицата долетя гласът му:

— Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското! Ахимас свали и другата ципа. Трябваше да побърза.

Пристигна с каляска пред входа на жандармерията, скочи в движение и нетърпеливо попита часовия:

— Двама наши докараха тук арестант, къде са?

Дежурният хич не се учуди на подвикването на парцаливеца с началнически блясък в очите.

— Направо при негово превъзходителство отидоха. Няма и две минути. А задържаният е в дежурната стая, записват му данните.

— По дяволите задържания! — гневно махна с ръка маскираният. — Трябва ми Фандорин. Значи при негово превъзходителство?

— Тъй вярно. По стълбите и коридора вляво.

— Знам и без теб!

Ахимас изкачи ниските стъпала от фоайето към първия етаж. Погледна вдясно — в дъното на коридора се белееше врата, иззад която се чуваше метален звън.

Ясно, гимнастически салон. Нищо опасно.

Обърна се наляво. Широкият коридор беше празен, само от време на време от кабинетите излизаха делови служители в и без униформи и влизаха в други кабинети.

Дъхът му секна — след дългия низ нелепости и несполуки фортуната най-после се беше смилила. Пред вратата с надпис „Приемна“ клечеше японецът с чантата.

Фандорин сигурно докладваше за нощните събития. Защо е влязъл без чантата? Прави се на интересен, търси ефекта? Тази нощ беше изпълнена със събития, детективът имаше какво да разкаже, така че Ахимас разполага с няколко минутки.

Бавно да се доближи. Да го удари с ножа под ключицата. Да вземе чантата. Да си излезе точно както беше влязъл. Ще стане за секунди.

Внимателно се взря в японеца. Онзи гледаше право пред себе си, прегърнал чантата с две ръце, и приличаше на стегната пружина. Ахимас беше виждал в Хонгконг как японците владеят изкуството на боя без оръжие. Пред тях бледнееха дори победителите в английския бокс и френската борба. Тази тапа с един замах беше сринала на земята якия татарин пред кръчмата. За секунди ли?

Не бива да рискува. Малка грешка, шум — ще наизскачат всички.

Врътна се и бързо стигна дъното на коридора, където звънтяха рапирите. Отвори вратата с надпис „Офицерски гимнастически салон“ и видя десетина души с маски и бели фехтовални дрехи. Мускетари и половина.

А, ето входа за гардеробното помещение.

Свали дрипите и цървулите, облече някакъв мундир, но ботуши си избра по мярка — това е важно. Бързо, бързо.

Докато препускаше в делови тръс обратно по коридора, мярна табелка „Експедиция“. Вътре един чиновник разпределяше пощата.

— За капитан Певцов няма ли кореспонденция? — това име му хрумна в бързината.

— Съвсем не.

— Проверете все пак.

Чиновникът сви рамене и заби нос в книгата за пратките, запрелиства страниците.

Ахимас неусетно дръпна някакъв плик с печати и си го мушна в маншета.