Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Всичко стана много бързо. Както си беше тихо и мирно, изведнъж двамата — вехтошарят и киргизецът — паднаха мъртви, гърбушкото се свлече, а един от бандитите се въргаляше по пода и квичеше с гнусен глас, сякаш се преструваше.

Скоро се появи и онзи, когото чакаше. Бърз нервняк, конте с европейско облекло, но панталонът му втъкнат в ботушки от шевро, лъснати до огледален блясък. Този криминален типаж му беше много добре познат и според собствената му класификация се отнасяше към рода „невестулки“, дребен хищник, но опасен. Странно, че Миша Малкия е стигнал до такова видно положение в московските криминални среди. „Невестулките“ обикновено стават провокатори и двойни агенти.

Нищо, скоро ще се изясни какво представлява.

Отнесоха убитите агенти зад тезгяха, замаяния гърбушко също го замъкнаха нанякъде.

Миша и неговите главорези се върнаха на масата, започна се ядене и пиене. Онзи, дето квичеше, скоро млъкна, но това събитие мина незабелязано. Чак след половин час си спомниха за него и пиха за „Бог да прости Сеня Къшея“, а Миша Малкия с тънък глас произнесе прочувствено слово, пълно с думи, които Ахимас не разбра. С уважение наричаше покойния „кадемлия панта“, останалите кимаха. Опелото свърши бързо. Издърпаха и Къшея за краката при убитите агенти и пирушката продължи.

Ахимас се мъчеше да не изпусне нито дума от приказките им. И колкото повече ги слушаше, толкова повече се убеждаваше, че апашите не знаят нищо за отмъкнатия милион. Значи Миша е действал сам, без аверите.

Нищо, сега му е в ръцете. Само трябва да изчака удобен момент за разговор на четири очи.

На зазоряване, когато кръчмата се опразни, Миша стана и високо заяви:

— Аре стига си чесахме езиците. Вие както щете, аз отивам да си легна с Фиска. Само първо да вървим да си поприказваме с фантето.

И цялата банда с хилене изчезна зад тезгяха и някъде надолу.

Ахимас се огледа. Кръчмарят отдавна спеше в някаква ниша, от посетителите бяха останали само двама — мъж и жена, пияни до козирката. Сега е моментът.

Зад тезгяха видя неосветен коридор, по-нататък смътно тъмнееше квадратен отвор и оттам се чуваха приглушени гласове. Някакво подземие ли е?

Ахимас извади ципата от едното си, око. Предпазливо надникна. И петимата бандити бяха там.

Петима са множко. Трябва да изчака, докато довършат мнимия гърбушко, и когато тръгнат да излизат, да ги избие един по един.

Но всичко стана другояче.

Агентът се оказа кораво момче. Ахимас никога не беше виждал такава похватност. „Гърбавия“ за секунди се оправи с цялата шайка. Без да става, на два пъти посегна с двете ръце и двама от апашите се хванаха за гърлата. Ножове ли метна по тях? На другите двама им строши черепите с много интересно приспособление — дървена пръчка със синджир. Гледай ти! — колко просто, а какъв ефект.

Но още повече го възхити ловкостта, с която „гърбавия“ проведе разпита. Сега Ахимас знаеше всичко необходимо. Той се спотаи в тъмното и проследи в здрачния лабиринт детектива и неговия пленник.

Те влязоха в някаква стая и след минута оттам екнаха изстрели. Кой е победителят?

Ахимас беше сигурен, че не е Миша. Ако е така, няма никакъв смисъл да се бута в куршумите на ловкия агент. По-добре да го причака в коридора. Не, прекалено тъмно е. Може да сбърка и да не го уцели смъртоносно.

Ахимас се върна в кръчмата и легна на една от пейките.

Почти веднага се появи оправният агент, и то за радост — с чантата. Да стреля или да изчака? Но „гърбавият“ беше с револвер в ръка. Реакциите му са мълниеносни, ще вземе да стреля при първо помръдване. Ахимас присви окото без ципата — това да не е познатият му херщал? А човекът да не е „търговецът“, дето беше у Кнабе?

Събитията продължаваха с мълниеносна скорост. Агентът арестува кръчмаря, намери хората си и един от тях, киргизецът, дори се оказа жив.

Интересна подробност: докато „гърбавият“ му превързваше с пешкир строшената глава, двамата си приказваха на японски. Чудеса наистина — японец в Хитровка. Звуците на този гъргорещ език му бяха познати покрай една поръчка за Хонгконг, изпълнена преди три години. Агентът наричаше японеца Маса.

Сега, когато маскираният детектив вече не си преправяше гласа на старческо хриптене, тембърът му се стори познат. Заслуша се по-внимателно — май е господин Фандорин. Брей че сръчен човек! Такива са рядкост.

И Ахимас окончателно реши, че няма нужда да рискува. С подобен субект се иска повишена предпазливост. Още повече, че агентът изобщо не си позволяваше да се отпусне, озърташе се на всички страни и държеше херщала в ръка.