Борис Акунин: Вале пика (Специални поръчения — 1)

— Няма да бързаме — отговори шефът. — Нека видим какво ще стане.

Той разположи шейните с агентите по всички стратегически направления и едва тогава направи знак на Тюлпанов да го последва.

Приближиха се предпазливо до изоставения параклис и го заобиколиха. От другата му страна до незабележима ръждясала врата откриха шейна и вързан за дървото кон. Той протегна към Анисий косматата си муцуна и тихо, жално изцвили — изглежда, му беше омръзнало да стои тук.

Ераст Петрович долепи ухо до вратата, после за всеки случай леко я подръпна. Ненадейно тя се открехна съвсем безшумно. През тесния процеп се процеди бледа светлина и нечий звучен глас изрече странните думи:

— Къде? На камък ще те превърна!

— Интересно — прошепна шефът и бързо затвори вратата. — Пантите са ръждясали, но са смазани наскоро. Добре, ще изчакаме.

След около пет минути отвътре се чу шум и тупурдия, но почти веднага отново стана тихо. Фандорин сложи ръка върху рамото на Анисий: не, рано е.

Минаха още десетина минути и изведнъж женски глас закрещя:

— Пожар! Горим! Хора, пожар!

Тутакси се обади и мъжки:

— Пожар! Горим! Пожар!

Анисий неудържимо се втурна към вратата, но стоманените пръсти на шефа го сграбчиха за шинела и го дръпнаха назад.

— Предполагам, че засега разиграват някакъв спектакъл и най-важното тепърва предстои — тихо му каза той. — Трябва да изчакаме финала. Вратата не случайно е смазана и кончето не чака току-тъй. Ние сме заели ключова позиция, Тюлпанов. И ще трябва да побързаме само в случай, че не можем повече да протакаме.

Ераст Петрович наставнически вдигна пръст и Анисий неволно се загледа в хубавата кадифена ръкавица със сребърни копченца.

Надворният съветник се бе облякъл много елегантно за нощната операция: с дълго палто от бобър с наметка от сукно, с бял шал и копринен цилиндър, а в ръката му имаше бастунче с дръжка от слонова кост. Макар и с рижата перука, Анисий за първи път се бе нагиздил с чиновнически шинел с гербови копчета и си бе сложил новата фуражка с лачена козирка. Но не ще и дума, че в сравнение с Фандорин беше като врабец пред лебед.

Шефът понечи да каже още нещо, не по-малко поучително, но изведнъж зад вратата се чу такъв сърцераздирателен, изпълнен с истинско страдание вопъл, че от изненада Тюлпанов също подвикна.

Лицето на Ераст Петрович се напрегна. Той явно не знаеше дали да изчака още малко или сега е моментът, когато не може повече да протака. Ъгълчето на устата му трепна нервно и той наклони глава встрани, сякаш да чуе някакъв недоловим за Анисий глас. Гласът явно заповядаше на шефа да действа, защото Фандорин решително отвори вратата и пристъпи напред.

Картината, която се разкри пред погледа на Анисий, наистина бе смайваща.

Над голата дървена маса, разперил крака, на две въжета висеше някакъв белобрад старец с хусарски мундир и провиснал надолу бял халат. Зад него, поклащайки дългия си усукан камшик, стоеше чернобрадият главорез на Еропкин, който пък седеше малко по-встрани на стол. До краката му се валяше натъпкан чувал, а край стената клекнали пушеха двамата одевешни юнаци, дето пътуваха на капрата.

Но Тюлпанов забеляза всичко това само пътьом, с крайчеца на окото си, защото първото, което зърна, бе крехката фигура, безжизнено просната по очи. На три скока Анисий заобиколи масата, спъна се в някаква голяма книга, но запази равновесие и коленичи до падналата.

Когато с треперещи ръце я обърна по гръб, сините очи върху бялото лице се отвориха и розовите устни продумаха:

— Какъв си рижав.

Слава Богу, жива е!

— Каква е тази стая за инквизиции? — чу се отзад спокойният глас на Ераст Петрович и верен на дълга си, Анисий се изправи.

Еропкин с недоумение гледаше ту контето с цилиндъра, ту пъргавия чиновник.

— Вие кои сте? — заплашително попита той. — Съучастници? Кузма, я…

Чернобрадият направи недоловимо движение с ръка и разсичайки въздуха, към гърлото на надворния съветник литна стремителна сянка. Фандорин вдигна бастунчето и с шеметен въртеж краят на камшика се омота около полираната пръчка. Едно кратко движение, и изтръгнат от лапата на мечкоподобния Кузма, той се озова у Ераст Петрович. Фандорин бавно го размота, захвърли бастунчето върху масата и без видимо усилие, само с пръсти, започна да къса кожата на ситни парченца. Колкото повече парченца падаха по пода, толкова повече Кузма сякаш губеше въздух. Той сви рунтавата си глава в широките рамене и заотстъпва към стената.