Борис Акунин: Вале пика (Специални поръчения — 1)

— Параклисът е обкръжен от полицейски агенти — каза Фандорин, щом свърши с камшика. — Този път ще отговаряте за произвола си, Еропкин.

Съобщението обаче не стресна седналия на стола.

— Нищо — озъби се той. — Мога да отговоря.

Надворният съветник въздъхна и наду сребърната си свирка. Отекна пронизителен звук и в същия миг в параклиса нахлуха агентите.

— Тия — в участъка — посочи шефът Еропкин и неговите помощници. — Направете протокол. Какво има в чувала?

— Чувалчето си е мое — бързо рече Самсон Харитонович.

— Какво има в него?

— Пари, двеста осемдесет и три хиляди, петстотин и две рубли. Мои парици са, от търговията.

— Такава сериозна сума и да е в чувал? — хладно попита Ераст Петрович. — Имате ли финансови документи за нея? Относно произхода й? Данъците платени ли са?

— Вижте, господине, такова, може ли за момент… Да идем по-настрани… — Еропкин скочи от стола и бързо се приближи до надворния съветник. — Какво сега, разбирам ги аз тия работи… — и зашепна: — Нека вътре останат точно двеста хиляди, а останалите по ваше усмотрение.

— Отведете го — заповяда Фандорин и се извърна. — Да се изготви протокол. Парите да се преброят и да се заприходят по надлежния ред. С тях да се занимаят данъчните власти.

Когато четиримата задържани бяха изведени, изведнъж се чу бодър, само леко пресипнал глас:

— Да, много е благородно, че се отказвате от подкупа, но аз докога ще вися така? Взе да ми притъмнява пред очите.

Анисий и Ераст Петрович хванаха увисналия за раменете, а напълно възкръсналата госпожица — май „Мими“ се казваше, нали? — се качи на масата и развърза въжетата. Сложиха мъченика да седне на земята. Фандорин махна фалшивата му брада и бялата перука и видя наистина невзрачно лице: сиво-сини, близко поставени очи, светла, избеляла по краищата коса, неизразителен нос, леко сплескана брадичка — точно както го бе описвал. От притока на кръв лицето бе станало червено, но устните незабавно се разтегнаха в усмивка.

— Да се запознаем? — весело предложи Валето пика. — Мисля, че нямам честта…

— Тоест на Воробьовие гори не сте били вие — с разбиране кимна шефът. — Тъй, тъй…

— Къде, къде? — нагло се изненада тарикатът. — Аз съм хусарският корнет в оставка Курицин. Да ви покажа ли документите си за жителство?

— П-после — поклати глава надворният съветник. — Добре, да ви се представя още веднъж. Аз съм Ераст Петрович Фандорин, чиновник за специални поръчения към московския генерал-губернатор, и дръзките шеги не ми допадат. А това е моят п-помощник Анисий Тюлпанов.

По това, че в изговора на шефа отново се появи запъване, Анисий си направи извода, че най-голямото напрежение вече е свършило, затова си позволи да се поотпусне — крадешком да погледне Мими.

Откри, че тя също го гледа. Въздъхна лекичко и мечтателно повтори:

— Анисий Тюлпанов. Колко красиво. Направо като за театър.

Не щеш ли, Валето (а това, разбира се, въпреки хитруването си беше той) по най-непристоен начин намигна на Анисий и му се изплези с широкия си като лопата, невероятно червен език.

— Е, господин Момус, сега как да постъпя с вас? — попита Ераст Петрович, който наблюдаваше как Мими бърше покритото със ситни капчици пот чело на съучастника си. — Според закона или по справедливост?

Валето помисли малко и каза:

— Ако двамата с вас, господин Фандорин, не се срещахме за първи път днес, а вече се познавахме поне малко, аз, естествено, изцяло щях да разчитам на вашето милосърдие, защото отдалеч си личи, че сте човек чувствителен и благороден. Сигурно щяхте да се съобразите с понесените от мен нравствени и физически мъки, а също с неапетитния облик на субекта, с когото тъй неуспешно се опитах да се пошегувам. Но обстоятелствата се подредиха така, че мога да не злоупотребявам с вашата човечност. Май няма защо да се страхувам от суровата прегръдка на закона. Негово свинско превъзходителство Самсон Харитонич едва ли ще ме съди за невинната закачка. Няма интерес.

— Законът в Москва е негово сиятелство княз Долгорукой — със същия предизвикателен тон му отвърна Ераст Петрович. — Или вие, мосю Вале, сериозно вярвате в независимостта на съдебните институции? П-позволете ми да ви напомня, че жестоко оскърбихте генерал-губернатора. Пък и какво ще правим с англичанина? Градът трябва да му върне сто хиляди.

— Наистина не знам за какъв англичанин ми говорите, скъпи Ераст Петрович — разпери ръце спасеният. — А към негово сиятелство се отнасям с искрена почит. Дълбоко почитам боядисаните му бели коси. Ако Москва се нуждае от пари, ей колко съм набавил за градската хазна — цял чувал. От лакомия Еропкин се изпусна, че са негови, но като му помине, ще отрече. Ще каже: „нито ги знам, нито ги познавам“. И сумата с неизвестен произход ще отиде за нуждите на Москва. Ако трябва да сме честни, на мен дори ми се полага известен процент.