Борис Акунин: Декоратор (Специални поръчения — 2)

Застрашителният смисъл на последните думи сякаш не стигна до съзнанието на Соцки. Във всеки случаи той не прояви ни най-малка тревога — напротив, разсеяно се усмихна на някакви свои мисли.

— А, да не забравя и бележката за Бурилин — сети се Ераст Петрович. — Доста нескопосан опит. Всъщност бележката беше за мен, нали? Следствието трябваше да се увери, че Захаров е жив и се крие — дори не сте се помъчили да наподобите някои характерни особености на почерка му, но само усилихте убеждението ми, че заподозреният не е някакъв си прост пазач, а образован човек, който е бил доста близък със Захаров и се е познавал с Бурилин. Тоест именно Соцки. Не ме измами и обаждането ви от името на Захаров — възползвахте се от несъвършенството на телефонните линии. И аз съм използвал тези номер. Наясно бях и със замисъла ви. Вие действате по своя си чудовищна логика: ако ви заинтригува някой, убивате хора, които са му най-свидни. Това направихте със сестрата на Тюлпанов. Това сте искали да направите и с детето на проститутката, завладяла по някакъв начин извратеното ви внимание. Настояхте за слугата японец, явно държахте да бъде с мен. Защо? Естествено, за да остане Ангелина Самсоновна сама вкъщи. Не ми се мисли що за участ сте й подготвяли. Защото няма да издържа и ще… — Фандорин рязко се обърна към Ангелина: — Каква е присъдата ти? Виновен ли е, или не?

И тя, бледа и разтреперана, каза тихо, но твърдо:

— Сега е негов ред. Да се оправдае, ако може.

Соцки мълчеше, все така разсеяно усмихнат. Мина минута, две, и когато решиха, че изобщо няма да последва защитна реч, устните на обвиняемия мръднаха и се поля словото му — спокойно, звучно, изпълнено с достойнство, сякаш говореше не този маскиран с женско лице, а някаква висша сила, убедена в правото и правотата си.

— За нищо не трябва да се оправдавам, а и няма пред кого. Моят съдник е само един — Отецът небесен, Комуто са известни подбудите и помислите ми. Винаги съм бил независим. Още от дете знаех, че съм особен, различен от другите. Постоянно ме глождеше необуздано любопитство, исках всичко да разбера в удивителния строеж на Божия свят, всичко да изпитам, всичко да опитам. Винаги съм обичал хората и те го усещаха, чувстваха влечение към мен. Можех да стана велик лечител, защото имам природна дарба да разбирам кое поражда болката и страданието, а да разбереш, ще рече да спасиш, това го знае всеки медик. Едно не понасях — грозотата, в нея съзирах оскърбление към Божия труд, уродливостта пък просто ме влудяваше. Веднъж по време на подобен пристъп не успях навреме да се спра. Една дърта курва, която само с вида си беше кощунство срещу Господа, умря от ударите на бастуна ми. Изпаднах в бяс не от садическо сладострастие, както си въобразиха съдиите ми — не, то беше свещеният гняв на душа, изцяло подвластна на Красотата. От обществена гледна точка — пореден нещастен случай, златната младеж във всички времена си е позволявала какво ли не. Но аз не бях от богаташчетата и ме наказаха показно за сплашване на останалите. Единствен от всички! Сега разбирам, че Господ ме е избрал, аз действително съм единствен! Но на двайсет и четири години трудно се проумяват такива неща. Не бях готов. За образован, чувствителен човек ужасите на тъмничния — не, сто пъти по-ужасен от тъмничния — живот са неописуеми. Подлагаха ме на жестоки унижения, бях най-смазаният и безправен човек в цялата казарма. Измъчваха ме, гавреха се с мен, караха ме да ходя с женски дрехи. Но аз чувствах как у мен постепенно се надига някаква мощна сила, която изначално съм притежавал, а сега тя растеше и се устремяваше към слънцето като пролетен стрък изпод пръстта. И веднъж се усетих готов. Страхът ме напусна и никога повече не се върна. Аз убих главния си мъчител, убих го пред всички — изправих се пред него, с две ръце го хванах за ушите и му сцепих наполовина обръснатата глава в стената. Оковаха ме във вериги и седем месеца ме държаха в ледения карцер. Но аз не отмалях, не се поболях. От ден на ден ставах все по-силен, все по-уверен, очите ми свикнаха да пронизват мрака. Всички трепереха от мен — надзирателите, началниците, другите арестанти. Дори плъховете се разбягаха от килията ми. Всеки ден напрягах ума си, усещах как нещо много важно чука на душата ми и не може да проникне. Всичко, което ме заобикаляше, беше безобразно и отвратително. На този свят най-много обичах Красотата, а в моя свят не остана и помен от нея. За да не полудея от това, си припомнях университетските лекции и с тресчица чертаех по земята строежа на човешкия организъм. В него всичко беше разумно, хармонично, прекрасно. В него имаше Красота, имаше Бог. След време Бог започна да ми говори и аз разбрах, че Той ми изпраща тайнствената сила. Избягах от тъмницата. Усещах безгранична сила и издръжливост. Не ме настигнаха вълкодавите, специално обучени да преследват хора, не ме уцелиха куршумите. Първо плувах по реката, после дълги часове през Днепърския лиман, докато не ме взеха едни турски контрабандисти. Скитах се из Балканския полуостров и Европа. На няколко пъти ме прибираха в затвора, но оттам лесно бягах, много по-лесно, отколкото от Херсонската крепост. Най-накрая се хванах на чудесна работа. В кланица в лондонския Уайтчапъл. Транжирах трупно месо. Така че намерих приложение на хирургическите си познания. Ценяха ме, печелех много и спестявах. Но нещо отново нарастваше в мен, докато гледах красиво подредените шкембета, джигери, измитите черва за пълнене на колбаси, бъбреци, бели дробове. Всички тези карантии красиво се опаковаха и се откарваха в месарниците, за да бъдат изложени красиво на щандовете. Защо човек така се унижава, си мислех. Нима тъпото телешко шкембе, предназначено да смила груби треволяци, е по-достойно за уважение от вътрешния ни апарат, създаден по Божие подобие? Озарението ме споходи преди година на трети април. Прибирах се от вечерна смяна. На безлюдна уличка, където нямаше лампи, ме спря една гнусна вещица и ме привика да вляза с нея в някакъв вход. Любезно й отказах, а тя ми препречи пътя и взе да ми крещи в лицето с гадния си дъх срамни псувни. Каква карикатура на Божия образ, си казах. Защо ли денонощно се труди целият й вътрешен механизъм, защо ли помпа скъпоценна кръв неуморното й сърце, защо ли се раждат, умират и отново се обновяват безчет клетки в организма й? И неудържимо пожелах да превърна тази уродливост в Красота, да видя истинската същина на това същество с толкова отблъскваща външност. На колана ми висеше месарският нож. По-късно си купих комплект превъзходни скалпели, но тогава, първия път, идеално ми свърши работа касапският нож. Резултатът надмина всичките ми очаквания. Гнусната женска се преобрази. Пред очите ми стана прекрасна! И аз благоговейно застинах пред тъй очевидно удостовереното Божие чудо! — той се просълзи, искаше да продължи, но махна с ръка и замълча. Гърдите му се надигаха учестено, очите му възторжено гледаха нанякъде.