Борис Акунин - Статски съветник

Князът ни най-малко не се засегна, дори напротив — одобрително се разсмя.

— Правилно. Фортуната си е фортуна, но защо да се поставя в трудно положение. И така?

— Черна — заяви Фандорин, без да се замисля.

Пожарски помисли и каза:

— Съгласен.

Най-горната карта се оказа седмица пика.

— Следващата е пак черна.

— Съгласен съм.

Обърна я — вале спатия.

— Пак черна — търпеливо, сякаш играеше с малко дете на някаква скучна бебешка игра, каза Ераст Петрович.

— Не ми се вярва три пъти подред… Не, червена — реши князът — и отвори дама спатия. — Така си и мислех — въздъхна Глеб Георгиевич. — Вие сте истински любимец на съдбата. Жалко би било да се лиша от такъв съюзник. Знаете ли, отначало ви сметнах за полезен субект наистина, но опасен. Сега вече не мисля, че сте опасен. При всичките си блестящи качества вие имате един огромен недостатък. Липсва ви всякаква гъвкавост, не умеете да си мените цвета и формата според обстоятелствата, неспособен сте да се отклоните от набелязания път и да минете по околна пътечка. Следователно не бихте издебнали някого в гръб, за да му забиете ножа. Няма тепърва да се отдадете на въпросното изкуство и това е добре дошло за мен. Колкото до гъвкавината, на много нещо бих могъл да ви науча. Предлагам ви съюз. Заедно можем да обърнем планини. Не ви говоря за някаква определена длъжност, това ще го обсъдим допълнително. Засега ми трябва само принципното ви съгласие.

Статският съветник мълчеше и Пожарски се усмихна доброжелателно:

— Добре, да не бързаме. На първо време просто да се сближим. Аз ще ви науча да сте гъвкав, а вие мен — да познавам картите. Става ли?

Фандорин помисли и кимна.

— Чудесно. Предлагам да минем на „ти“, а довечера ще го заздравим с брудершафт — грейна князът. — Става ли? На „ти“ и „Ераст“?

— На „ти“ и „Глеб“ — прие Ераст Петрович.

— Приятелите ме наричат „Глебчик“ — усмихна се новоназначеният главен полицейски началник и му подаде ръка. — Добре, Ераст, до довечера. Чака ме важна работа.

Фандорин стана и му стисна ръката, но още не бързаше да си тръгне:

— Ами какво ще стане с издирването на Грин? Няма ли да п-предприемем нещо? Глеб, нали т-ти — статският съветник видимо се затрудни с непривичното обръщение — каза, че „ще му кроим кюляфа“.

— За това нямай грижа — отговори Пожарски с усмивката на Василиса Премъдра, която обяснява на Иван Царевич, че утрото е по-мъдро от вечерта. — Срещата, за която бързам, може окончателно да приключи случая с БГ.

Смазан от този последен удар, Фандорин не каза нищо повече, само унило кимна за сбогом и си тръгна.

Като попарен се спусна по няколкото стъпала, бавно прекоси фоайето, наметна коженото си палто и излезе на булеварда, полюшвайки меланхолично цилиндъра си в ръка.

Но щом се отдалечи от жълтата сграда с белите колони, в държането му настъпи невероятна промяна. Той внезапно изскочи на платното и махна на първия кочияш.

— Накъде ще наредите, ваше превъзходителство? — бодро подвикна сивобрад владимирчанин, съгледал под наметнатото палто лъскавия орденски кръст. — Само кажете — и ще ви откарам в миг!

Но важният господин не се качи, а кой знае защо огледа кончето — здраво, яко, дългокосместо, — и подритна с върха на обувката обкова на шейната.

— По колко върви сега такъв впряг?

Кочияшът не се учуди, защото коя ли година въртеше камшика из московските улици и се беше нагледал на какви ли не гламави. Те впрочем — кукувците — даваха и по-големи бакшиши.

— Къде пет стотака, кажи го — гордо рече той, леко преувеличавайки, разбира се, за по-солидно.

Господинът сякаш съвсем се чална. Той извади от джоба си златен часовник със златен ланец.

— С диаманти е и струва п-поне хиляда рубли. Вземи го и ми дай коня и шейната.

На кочияша ченето му увисна, той като омагьосан гледаше ярките искрици, с които блесна златото от слънчевата светлина.

— Мисли по-живичко — сопна му се лудият генерал, — че с друг ще се спазаря.

Кочияшът грабна часовника, пъхна си го в устата, но ланецът не влезе — остана да виси над брадата му. Заряза камшика, слезе от шейната, за сбогом потупа рижавото конче и си плю на петите.

— Стой! — викна подире му странният господин — явно се беше съпикясал. — Върни се!

Кочияшът като обречен се затътри обратно, но без да вади плячката от устата си. Със сетна надежда.

— Мммаммимумма… — измуча с укор той, което означаваше: „Грехота е, господине, така да се шегувате, поне ми дайте да се почерпя една водка.“