Борис Акунин - Статски съветник

— А какви са вашите грижи? — Грин я загледа с тежък, неразбиращ поглед — Кое е най-важното във вашия живот?

Сега вече тя се учуди:

— Как какво? Естествено, любовта. Няма нищо по-важно. Вие, мъжете, сте сбъркани, че не го разбирате.

— От любов ли? — бавно изговори най-опасният руски терорист. — Червенушката, Емеля, останалите… От любов?

Жули сбърчи носле:

— Как иначе? И моят Глебушка е сбъркан също като теб, макар да не играе от апашите, а от стражарите. Каквото ме е помолил, това съм направила. Ние, жените, когато обичаме, то е от дън душа и тогава нищо друго не ни интересува. Ако ще целият свят да рухне!

— Сега ще проверя — внезапно каза Грин и пак извади кинжала.

— Какво ти става?! — изпищя „сътрудничката“ и се дръпна. — Нали си признах! Какво ще проверяваш?

— Дали обичате повече него или себе си. — Терористът направи крачка към нея, а тя заотстъпва към стената и вдигна ръце. — Сега ще телефонирате на вашия покровител и ще го извикате тук. Сам. Да или не?

— Не! — викна Жули и се приплъзна по стената. — Никога! — стигна до ъгъла и притисна гръб назад.

Грин се приближи мълчаливо с кинжала в ръка.

— Да — едва изрече тя. — Да, да, добре… Само махни това.

Грин се обърна към седналата жена, която все така внимателно вършеше опасната си работа:

— Игла, провери за телефона на полицейското управление.

Назованата със странния прякор — същата, за която им бе разказал Рахмет-Гвидон — помести недовършената бомба и стана.

Ераст Петрович си възвърна решителността и се подготви да действа. Само Иглата да се оттегли поне на десетина крачки от смъртоносната маса. Тогава блъсва вратата; на три, не, на четири скока стига до Грин; зашеметява го с ритник в тила, ако пък успее да се обърне — в брадичката; извърта се към Иглата и й отрязва достъпа до масата. Не е лесно, но е изпълнимо.

— Четирийсет и четири — двайсет и две — изхлипа Жули. — Номерът е лесен, запомних го.

Уви, Иглата си остана при бомбите.

Фандорин не виждаше телефонния апарат, но той очевидно беше в същата стая, защото Грин пак прибра кинжала и посочи някъде встрани:

— Повикайте го. Кажете му, че е много спешно. Ако издадете нещо — убивам ви.

— „Убивам ви, убивам ви“ — подсмихна се Жули. — Много си скучен, Гринчик. Поне да се беше ядосал, да ми креснеш, да ми тропнеш с крак.

Какви бързи преходи от страх и отчаяние към нахалство, помисли си статският съветник. Бива си я.

Оказа се, че дори е подценил дързостта й.

— Значи с мен си на „вие“, а с нея — на „ти“? — кимна тя към Иглата. — Тъй-тъй. Чудна любовна двойка сте. Интересно как ли се гушкате. Сигурно стържат железа. Все едно се чифтосват броненосци.

Осведомен за разпуснатите нрави, характерни в нихилистичните среди, статският съветник никак не се учуди на подмятането й, но Иглата изведнъж неописуемо се развълнува — добре че поне се беше изправила, а не седеше до бомбите.

— Какво разбирате вие от любов! — кресна тя със звънтящ глас. — Един миг от нашата любов струва повече от всичките ви амурни похождения, взети заедно. Красавицата явно имаше какво да й отговори, но Грин решително я хвана за раменете и я побутна към невидимия телефонен апарат:

— Хайде!

След което Жули се скри от погледа му, но Фандорин чуваше гласа й.

— Централа? Госпожице, четирийсет и четири — двайсет и две — каза този глас съвсем безизразно, а след миг заговори другояче — напористо, властно: — Кой е? Дежурен адютант Келер? Вижте какво, Келер, спешно ми трябва Глеб Георгиевич. Много спешно… Жули, той ще разбере… А, така ли? Да, непременно — затваря слушалката. — Още го няма. Адютантът каза, че го чакат до четвърт час. Сега какво?

— След четвърт час пак ще се обадите — каза Грин.

Ераст Петрович беззвучно отстъпи от вратата, после се обърна и бързо напусна къщата по същия начин, по който бе влязъл.

Рижото конче си беше на мястото, но кожуха и ушанката някой ги беше отмъкнал — ами да, така ачик изоставени…

Интересна картинка можеше да наблюдава неделната публика, наизлязла по булевард „Пречистенски“: лети шейна, в нея изправен приличен господин, докаран в мундир с ордени, свири като разбойник и подплясква с камшика нещастното конче.

Едва успя. Сблъска се с Пожарски на вратата на полицейското управление. Князът изглеждаше неспокоен и явно бързаше, никак не се зарадва на неочакваната им среща. Само пророни, без да се спира:

— После, Ераст, после. Настъпва ключовият момент!

Но статският съветник хвана висшестоящия с железни пръсти за ръкава и го дръпна към себе си: