Борис Акунин - Статски съветник

Отдавнашният спомен му подсказа решението.

Всичко ще стане много лесно, стига само Лобастов да се съгласи.

Би трябвало да се съгласи. Вече знае, че БГ се е справила без негова помощ. За Сверчински също знае. Ще си спести отказа.

Въртеше му се още нещо, засега непроверено. Да не би Тимофей Григориевич да е тайнственият му кореспондент ТГ? Съвсем възможно е. Хитрец, здравомислещ и любител на чуждите тайни. Човек с двойно дъно, играе своя собствена игра, каква — само той си знае.

Ако е така, още по-сигурно е, че ще помогне.

Тихо, за да не стресне Червенушката, събуди Емеля. Шепнешком му разясни поръчението си — само с няколко думи, защото, макар и тромав на вид, той схващаше всичко на секундата.

Емеля мълчаливо се облече, приглади с длан светлата си коса, нахлупи каскета. Изглеждаше като най-обикновен фабричен работник, такива с хиляди се трудеха при Лобастов.

Изкара коня от обора, натовари торбите в шейната, отгоре небрежно ги заметна с рогозка и подкара по пресния сняг през пущинака в посока към тъмните складове.

Сега остава само да се чака.

Грин седеше неподвижно до прозореца, броеше ударите на сърцето си и с чувството, че го пробождат иглички, усещаше как се прибира срязаната плът, как се слепя костта, как се наместват клетчиците на новата кожа.

В седем и половина кантонерът Матвей, хазаинът им, излезе в двора. Единствената си стая бе отстъпил на гостите, той самият спеше в плевника. Неразговорлив темерут. Грин харесваше такива хора. Не задава въпроси. Щом партията ги е пратила — значи така трябва. Щом не обясняват защо — значи не се пита. Матвей гребна сняг, разтри си лицето и с широка крачка се запъти към депото, размахал сандъчето с инструменти.

Червенушката се събуди малко след десет.

Не скочи както винаги, свеж и жизнерадостен, а бавно се надигна, погледна Грин и дума не каза. Отиде да се мие.

Какво да се прави. Вече не е момче, а член на БГ. Цветът му от снощи леко се бе променил — не беше нежнопрасковен, а по-тъмен и по-строг.

По обяд проблемът им вече бе решен.

Емеля лично видял как натоварили парите във вагона, пълен с оцветители за петербургската фабрика на Тимофей Григориевич, и го пломбирали. Локомотивът откарал вагона на гара разпределителна, там ще го прикачат за товарния влак и в три следобед композицията, пуф-паф, потегля от Москва.

За останалото ще се погрижи Жули.

Сърцето му работеше равномерно — по удар в секунда. Организмът възстановяваше силите си. Всичко беше наред.

Остатъка от нощта — безсънна, неспокойна и несмислена — Ераст Петрович прекара на Николаевската гара в усилие да възпроизведе картинката и да открие следите на престъпниците. Макар да имаше безброй свидетели — и жандармеристи, и граждани, нищо не се проясняваше. Всички споменаваха някакъв офицер, който бил хвърлил бомбата, но никой, оказа се, не го е видял. Естествено, вниманието на полицията и агентите е било насочено към отпътуващите, кой да гледа към прозореца, но все пак изглеждаше странно. Пред очите на десетки хора, професионално обучени на наблюдателност, безнаказано е взривен шефът им, но никой ни чул, ни видял. Безпомощността на полицията можеше да се обясни единствено с невероятната дързост на нападението.

Не стана ясно дори откъде е била хвърлена бомбата. Най-вероятно от коридора, защото преди взрива не се чул звън от счупени стъкла. Обаче листчето с буквите БГ бе открито точно под прозореца откъм външната страна. Може би експлозивът е бил хвърлен през малкото прозорче?

От четиримата, които са се намирали в дежурната стая по време на взрива, остана жив само поручик Смолянинов, и то защото точно тогава си изпуснал ръкавицата и се заврял под дъбовата маса да си я търси. Здравото дърво предпазило адютанта от осколките, само в ръката го уцелило парче желязо, но пък поручикът изобщо не ставаше за свидетел. Той дори не си спомняше дали е било отворено малкото прозорче. Сверчински и неидентифицирана дама загинали на място. Един гимназист бил откаран със санитарна кола, но той бил в безсъзнание и май нямало да прескочи трапа.

На гарата командваше Пожарски, комуто министърът с телеграма възложил да изпълнява временно задълженията на убития, а Ераст Петрович се чувстваше като любопитен безделник. Мнозина току поглеждаха явно неуместния му в случая фрак.

Вече минаваше седем, статският съветник напълно се убеди, че нищо няма да си изясни, уговори се с Пожарски да се видят по-късно в управлението и дълбоко умислен, потегли за вкъщи. Имаше намерение да поспи два часа, после да си направи гимнастиката и да си проясни мозъка с медитация. Събитията се развиваха тъй стремглаво, че разумът не успяваше да ги следва, налагаше се вмешателство на дълбинните духовни сили. Казано е: сред тичащите спри, сред викащите млъкни.