Борис Акунин - Статски съветник

Жули седна до него. Кукленското й лице се изкриви страдалчески.

— Гринчик, миличък, много ли те боли?

— Не сте за тук — каза той. — Направихте необходимото. Сега тя. Поместете се.

Иглата бързо и сръчно почисти раната му със спирт. Конеца също навлажни в спирта. Обгори иглата на запалена свещ.

За да не е толкова напрегната, Грин опита да се пошегува:

— Иглата с игла.

Явно не стана много смешно — тя не се усмихна.

Предупреди го:

— Сега ще заболи, потърпете.

Но той почти не усети болка — тренировките си казваха думата, пък и Иглата си знаеше работата.

Наблюдаваше я с интерес как прави малки стегнати бодове първо на хълбока му, после на китката и попита:

— Затова ли „Игла“?

Тъп въпрос, дори той го почувства, но Иглата го разбра.

— Не. Затова — тя с бързо движение вдигна ръка към опънатата си назад коса и извади дълъг остър фуркет.

— Защо? — учуди се той. — За самоотбрана?

Тя проми със спирт сцепената му вежда, наложи два шева и чак тогава отговори:

— Не. Да се пробода, ако ме арестуват. Ето тук се прави — показа шията си. — Имам клаустрофобия. Не понасям затворени помещения. Може да не издържа в тъмница и да се пречупя — лицето й пламна: очевидно не й беше лесно да го сподели.

Скоро дойдоха Емеля и Червенушката.

— Ранен ли си? — уплаши се Червенушката.

А Емеля се огледа и присви очи:

— Къде е Рахмет?

На първия въпрос Грин не отговори, защото нямаше нужда. На втория каза:

— Сега сме тримата. Разправяйте.

Червенушката заразправя, Емеля от време на време вмъкваше по нещо, но Грин почти не ги слушаше. Знаеше, че момчето трябва да си изприкаже всичко — за първи път участва в истинска акция. Подробностите от престрелката сега обаче не го интересуваха, трябваше да обмисли друго.

— … Той пробяга няколко крачки и падна. Тук го уцелиха — Червенушката посочи малко над ключицата. — С Гвоздея искахме да го задържим, но той веднага си тури револвера на слепоочието. Главата му се дръпна ей така встрани и той падна. А ние всички се втурнахме…

— Добре — прекъсна го Грин — стигаше му толкова. — По същество. Торбите са на гарата. За вземане ги взехме, сега в Питер да се препратят. Трудно е: полиция, жандармерия, копои. Преди търсеха само нас, сега и парите. А е спешно.

— Обмислих го — бързо каза Иглата. — Ще се пратят шестима, всеки с торба. Не може и шестимата да хванат, все някой ще успее. Утре ще го направим. Имам петима, аз ще съм шестата. За мен като жена дори е по-лесно.

— Добре, утре — протегна се Емеля. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

— И аз мога да взема — обади се Жули. — Само че с моя багаж торбата ще изглежда странно. Ще прехвърля пачките в куфар, може ли?

Грин извади часовника си. Единайсет и половина.

— Не. Утре така ще завардят, че нищо няма да прекараме. Ще проверяват всички багажи, изключено. Днес.

— Какво днес? — недоверчиво попита Иглата. — Да прекараме парите?

— Да. С нощния. В два.

— Абсолютно изключено. Цялата полиция вече е на крак. Докато идвах насам, на няколко пъти видях как спираха шейни. А на гарата кой знае какво става…

И тогава Грин им изложи плана си.

Нямаше как да предвидят само едно — че след взрива началник-гарата от страх ще спре петербургския влак и изобщо ще прекрати железопътното движение.

Иначе всичко вървеше в точно съответствие с плана.

В два без двайсет Грин откара Иглата и Жули, облечени като господарка и слугиня, до багажното и остана да ги чака, защото не биваше в никакъв случай да се мярка на гарата.

Носачът трупна торбите на количката и понечи да ги кара към перона, но в този момент кльощавата строга господарка направи лют скандал на миловидната камериерка за някаква забравена вкъщи кутия с шапка и тъй се увлече, че се усети чак когато удари втора камбана, та дори наруга носача, че стои като паметник, ами не кара към багажния вагон. Иглата се справи с ролята неочаквано добре.

Едновременно с втората камбана идваше ред на Емеля и Червенушката. Бяха имали предостатъчно време да отидат до Нобел за бомба.

И наистина — тъкмо количката с торбите стигна до изхода за перона и тъкмо четирима цивилни се запътиха към носача, когото заядлива госпожа побутваше с чантата си в гърба — и откъм платформите думна гръм, съпроводен от писъци и звън на стъкла.

Копоите в миг забравиха носача и се понесоха към мястото на взрива, а госпожата сръга слисания носач да не се помайва. Много важно какво става там някъде по гарата — влакът няма да ги чака.