Борис Акунин - Статски съветник

— Иеех! — както беше предвидено, та охранителите да разберат откъде им е дошло. Това беше най-важното за плана.

Вързопът още не беше докоснал земята, охранителите не бяха проумели какво е това странно нещо, дето хвърчи към тях, а Емеля вече се беше врътнал и препускаше обратно.

Не тресна кой знае колко силно, защото зарядът беше наполовина от обичайния. В случая не им трябваше убийствена сила, а само демонстрация. Мощен взрив можеше да оглуши охранителите, дори да ги контузи, а сега от тях се искаше бързина.

— Бомбаджия! — ревна полицаят, поглеждайки над колата назад. — Ето го, скри се зад ъгъла!

Засега вървеше като по масло. Четиримата в шейната (нито един не пострада от взрива) изскочиха и подгониха Емеля. Другите четирима, ездачите, обърнаха конете и със свиркане и дюдюкане препуснаха в същата посока.

До колата от въоръжените останаха само двамата, които се бяха спешили — застинали с гредата в ръце, и полицаят. Кочияшът и експедиторът не влизаха в сметката.

Секунда след като преследвачите свърнаха в задънената улица, оттам затрещяха револверни изстрели. Сега охранителите ще забравят за колата. От пукотевицата и паниката ще им заглъхнат ушите, ще залегнат и ще отвърнат със стрелба.

Дойде ред на Коза и Грин.

Двамата почти едновременно — всеки от своя тротоар — слязоха на платното. Коза стреля два пъти в гърба на единия охранител, Грин удари втория с ръкохватката на револвера, защото при неговата сила това беше предостатъчно. Гредата с тъп звук се бухна в утъпкания сняг и се търкулна, а кочияшът приклекна, незнайно защо затули ушите си с длани и тихо заскимтя.

Грин направи знак с цевта на полицая и експедитора, замрели на капрата.

— Слизайте. По-живо.

Чиновникът сви глава в раменете и нескопосно скочи долу, но полицаят още не беше решил да се предаде ли или да изпълни служебния си дълг: вдигна едната ръка като да се предава, а с другата се мъчеше да налучка кобура.

— Без глупости — каза Грин. — Ще те гръмна.

Полицаят спешно вдигна и другата си ръка, но пък Коза го гръмна. Куршумът го уцели точно насред лицето и мястото, където току-що му беше носът, стана черно-червено, а полицаят странно изхлипа, падна възнак и захлопа с ръце по земята.

Коза хвана експедитора за яката на шинела и го помъкна към задната част на колата:

— Ако ти се живее, плъх нещастен, отключи!

— Не мога, нямам ключ — с побелели от ужас устни прошепна чиновникът.

Тогава Коза го простреля в челото, прекрачи трупа и с още два изстрела разби запечатаната ключалка.

Вътре намериха шест чувала, както беше предвидено. На вратата Грин набързо драсна с ръкохватката на колта: БГ. Да знаят.

Докато тичешком прехвърляха плячката в шейната, той попита:

— Защо трябваше да го убиваш? И другия — той се предаде.

— Който може да разпознае Коза, няма как да остане жив — през зъби отговори „специалистът“ и метна поредния чувал на гръб.

Чу го кочияшът, все тъй приклекнал долу. Престана да скимти и превит одве, се втурна да бяга.

Коза хвърли чувала, стреля подире му, не го улучи, втори път не успя — Грин му изби оръжието.

— Какво ти става? — бандитът се хвана за ударената китка. — Ще ни докара полиция!

— Няма значение. Свършихме. Дай сигнал.

Коза изпсува, но майсторски изсвири трикратно и престрелката в задънената улица секна — сигналът означаваше стрелците да изчезват.

Конят се засили от място, затропа с ошипените подкови и бързата шейна, сякаш необременена от товар, безтегловно се понесе по заледената улица.

Грин се озърна.

Няколко безформени тъмни купчини на земята. Към тях протягат муцуни осиротелите коне. Празна кола със зейнали врати. Часовник над аптеката. Пет и дванайсет.

Значи целият екс не беше продължил и три минути.

Странноприемницата се намираше на мръсен и мрачен площад до пазара за подправки. „Индия“ представляваше дълга едноетажна сграда, сбутана, но с добра конюшня и собствени складови помещения за стока. Тук отсядаха търговци, които идваха в Москва за канела, ванилия, карамфил, кардамон. Цялата околност ухаеше на умопомрачителни чуждоземни аромати и ако човек си затвореше очите да не вижда пожълтелия от конска пикоч сняг и разчепатените къщурки, като нищо можеше да си представи, че тук наистина е Индия: поклащат се красиви палми, с полюшваща се походка пристъпят слонове и небето не е московското сиво-бяло, а наситено синьо и бездънно, както си е редно.

И пак Коза беше преценил съвсем точно. Когато Грин влезе в хотела с два чувала, никой дори не го погледна. Човекът си носи стоката — какво толкова. Върви се сети, че продавачът не е помъкнал подправки, а чисто нови банкноти на стойност двеста хиляди — докато препускаха от „Немецка“, Грин натика чувалите, запечатани с пломби и облепени с орли, в прости торби от зебло.