Борис Акунин - Статски съветник

Жули, много необичайна с простата рокля от дреб и свити на кокче коси, му се хвърли на врата, лъхна го с горещия си дъх, зашепна:

— Слава Богу, жив си… Толкова се тревожех, цяла треперех… Това ли са парите? Значи всичко е наред, нали? Ами другите? Живи ли са? Къде е Коза?

Грин беше имал време да се подготви, та не трепна от бързите й гъделичкащи целувки. Значи можел.

— Пази ги — спокойно отговори той. — Отивам за още два, той два, и край.

Когато се върнаха с останалите четири чувала. Жули по същия начин се хвърли да целува Коза и Грин окончателно се убеди, че опасността е отминала. Повече няма да сбърка, ще преодолее с волята си и това изпитание.

— Ще ги броите ли? — попита той. — Или просто си изберете два. Четири качваме в шейната и аз си заминавам.

— Не-не! — викна Жули, пак целуна любовника си в устата и притича до прозореца. — Знаех си, че всичко ще е наред. Вижте, отвън на перваза имам бутилка „Клико“. Трябва да се чукнем.

Коза застана над стоварените чували. Ритна един, втори, сякаш проверяваше дали са добре натъпкани. После се извъртя и със същия пружинен удар, но триж по-силен, срита Грин в слабините.

От ненадейното нападение и болката в първия миг му притъмня пред очите, Грин се преви, а Коза го шибна в главата. Внезапно видя пред себе си дюшемето. Значи е паднал.

Умееше да надмогва болката, дори такава силна. Трябва да направи три спазматични вдишвания, три форсирани издишвания — и да изключи зоната на болката от физическите си възприятия. Навремето дълго се беше упражнявал с огън (гори си дланта, вътрешната лакътна сгъвка, сгъвката зад коляното) и изцяло бе овладял това трудно изкуство.

Но ударите продължаваха да се сипят като градушка — в ребрата, по раменете, по главата.

— Ще те унищожа, мръсна твар — нареждаше Коза. — Ще те размажа! Намерил си балама!

Нямаше за кога да се бори с болката. Грин се обърна към поредния удар, пое го в стомаха си, но пък хвана Коза за плъстения ботуш и се вкопчи в него. Отблизо не беше толкова бял, а в пръски от кал и кръв. Грин го дръпна рязко и свали Коза на пода.

Пусна ботуша, за да сграбчи противника си за гърлото, но онзи жилаво се претърколи встрани.

Скочиха едновременно лице в лице.

Жалко, че револверът остана в джоба на палтото. Ей го, виси на закачалката. Далечко е, пък и тъпо е да стреля в стаята — ще събере тук цялата странноприемница.

Жули беше застинала до стената. Очите й изцъклени от ужас, устата зинала. В едната ръка стиска конвулсивно бутилката шампанско, пръстите на другата механично късат златния станиол.

— Какво, кучко — злобно се ухили бандитът, — цакаш Коза с тоя ситнеж? Глей го само що е урод! Не виждаш ли, че е мъртвец!

— Глупости, Козченце! — с разтреперан глас смънка Жули. — Въобразяваш си. Няма нищо такова.

— Нямало, ти кого пързаляш? Коза е с орлово око за предателството — веднага го нюхам. Затуй си живея живота, а не гния в каторгата — „специалистът“ се приведе и издърпа от ботуша си тясно, тънко острие. — Сега ще те скълцам, празноок. Ще те одера на лентички!

Грин обърса с ръкав сцепената си вежда, та кръвта да не го заслепява и застана в бойна позиция с голи ръце. Ножът отиде за Рахмет. Нищо, може и без нож.

Коза се доближи с малки крачки, лесно избягна дясното кроше и му цепна китката. Кръв закапа по пода, Жули изпищя.

— Това ти е за аперитив — съобщи Коза.

А Грин помоли:

— Тихо, Жули. Само не викай.

Опита се да хване противника за яката, но само гребна въздух, а острието прободе дрехата му и го ръгна в ребрата.

— Ето ти супата.

Коза сбара с лявата ръка гарафата от масата и я хвърли. За да не го уцели в главата, Грин се принуди да се приведе и за миг изпусна противника си от очи. Ножът незабавно се възползва от това и му отпра ухото. Грин усети парване. Вдигна ръка — горната част на ушната му мида висеше на тънка ивичка кожа. Откъсна я и я метна в ъгъла. По врата му шурна кръв.

— Това беше второто — обясни Коза. — Сега ще ти сервирам и десерта.

Трябваше да смени тактиката. Грин отстъпи назад, опря се неподвижно на стената. Да не обръща внимание на ножа. Нека го среже. Той самият да се метне срещу острието, да хване противника с едната ръка за брадичката, с другата — за темето, и рязко да го врътне. Както през осемдесет и четвърта при сбиването по време на етапа към Тюмен.

Но Коза сега не бързаше да напада. Спря на три крачки от него, размърда пръсти и ножът му заигра между тях като сребриста змиорка.

— Казвай сега, Жулиетка, кого избираш — на подбив рече той. — Да ти го оставя ли? Нищо, че е малко поступан и поскълцан, ти ще му оближеш раните. Или идваш с мен? Сега съм безкрайно богат. Можем изобщо да не се връщаме в майчица Русия.