Борис Акунин - Статски съветник

Почти веднага ги освобождаваха и тъмнокосите мъже възмутени бързаха обратно към пероните. Но си изпащаха и руси, и дори червенокоси — и тях ги мъкнеха за проверка. Значи полицията бе проявила достатъчно въображение да предположи, че престъпникът може да се е пребоядисал.

Не й стигна обаче въображението да предположи, че убиецът на Храпов няма да е сред отпътуващите, а при посрещачите. В салона, където се разположи Грин, беше тихо и мирно. Ни копои, ни сини мундири.

Тъкмо на това разчиташе, когато тръгна да посрещне влака, с който трябваше да пристигне Коза. Рисковано наистина, но Грин предпочиташе лично да движи нещата, свързани със „специалиста“.

Влакът пристигна точно по разписание и не щеш ли, още преди да види Коза, Грин съзря сред гъмжилото на пристигналите Жули. Нямаше начин да остане незабелязана с лилавите щраусови пера, които се полюшваха над широкополата й мъхеста шапка. Жули се набиваше на очи в множеството като райска птица сред ято врани. Носачи мъкнеха подире й куфари и кръгли кутии за шапки, а до нея с ръце в джобовете крачеше с лека танцова походка красив млад мъж: тясно палто с касторена яка, американска шапка, тънки черни мустачки. Самият той, господин Коза, специалист по ексовете.

Грин изчака ефектната двойка да излезе на гаровия площад при стоянката на файтоните и бавно потегли подире им.

Приближи се отзад, попита:

— Жули, какво търсите тук?

Коза рязко се обърна, без да вади ръце от джобовете. Позна го, леко кимна.

Но за Жули сдържаността бе непозната дума. Свежото й личице светна в радостна усмивка.

— Гринчик, миличък, здравейте! — възкликна тя, хвърли му се на врата и шумно го целуна по бузата. — Как се радвам да ви видя! — и шепнешком: — Така се гордея с вас, така се безпокоя. Знаете ли, че вече сте най-главният герой за мен!

Коза иронично кривна устна:

— Не исках да я взимам. Казах й, че идвам по работа, не на разходка. Ама разбира ли от дума.

Наистина беше трудно човек да й се противопостави. Наумеше ли си нещо, тя връхлиташе като смерч, омайваше с парфюмено ухание, сипеше милиони думи, едновременно настояваше, обръщаше на смях, молеше, заплашваше, а в лудешките й сини очи бляскаха дяволски искрици. На една изложба в Париж Грин видя портрет на някаква актриса, рисуван от модния художник Реноар 21 21 Вероятно прочутият „Портрет на актрисата Жана Самари“, с който Реноар участва в „Салон 1879“. — Б.пр. . Все едно Жули му беше позирала — същата без разлика.

По-добре Коза да беше дошъл сам да свършат работата, но Грин й се зарадва. И понеже радостта му беше неправилна, сбърчи вежди и каза по-строго от необходимото:

— Жалко. Поне не ни пречете.

— Че кога съм пречила? — наду устенца Жули. — Ще съм тиха като мишчица. Ни ще ме видите, ни ще ме чуете. Къде отиваме? В квартирата или на хотел? Трябва да взема вана и да се пооправя. Сигурно изглеждам ужасно.

Не изглеждаше никак ужасно и тя си го знаеше. Затова Грин й обърна гръб и с жест повика файтон:

— Хотел „Бристол“.

— Защо да не може, може. Още днес. Стига да имате десетина апаши — лениво провлачи Коза, полирайки ноктите си с направен маникюр.

Тази преднамерена леност явно се смяташе за висш бандитски шик.

— Днес ли? — не повярва на ушите си Грин. — Сигурен ли сте?

Специалистът невъзмутимо сви рамене:

— Коза не си чеше езика. Ще приберем поне половин милион.

— Къде? Как?

Плячкаджията се усмихна и Грин изведнъж разбра какво беше харесала Жули у това самодоволно конте: с широката белозъба усмивка мургавото лице на Коза стана момчешки смело и безгрижно.

— „Къде“ ще кажа после. И „как“ също. Първо трябва да ида да поогледам. В Москва съм си заплюл две симпатични адресчета: ковчежничеството на военното окръжие и експедиторската служба за държавни книжа. Ще си избера. И на двете места човек може да удари кьоравото, стига да не се страхува от кръв. Охраната е голяма, но иначе никак не е трудно.

— Без кръв не става ли? — попита Жули.

Тя вече беше облякла ален копринен халат и си беше разпуснала косата, но още не беше стигнала до банята. Стаята, запазена за Грин, не й хареса — стовариха куфарите в апартамента „лукс“ на първия етаж. Нейна работа. Грин не разбираше какво толкова намират хората в разкоша, но прощаваше подобна слабост.

— Без кръв се крадат само ябълки — небрежно подметна Коза и се надигна. — Моят дял е една трета. Отиваме довечера. Ако е в ковчежничеството — в пет и половина. Ако от експедиторската служба днес имат доставка — в пет. Дайте знак на вашите да се съберат в квартирата. Ще ни трябват револвери, бомби. И шейна — лека, американка. Плазовете да се смажат с мас. И конят, естествено, да е бърз като птица. Чакайте ме тук. След около три часа се връщам. Когато Коза излезе, а Жули отиде да се къпе, Грин завъртя ръчката на стенния „ериксон“ и помоли хотелската телефонистка да го свърже с абонат 38–34. След спешната евакуация от „Остоженка“ успя да накара все пак Иглата да му даде номера си — връзката чрез „пощенската кутия“ беше прекалено туткава за сегашната ситуация.