Борис Акунин - Статски съветник

— Лошо, Ераст Петрович — мрачно и без обичайните усукваници подхвана Станислав Филипович, когато седнаха и запалиха пури. — Обърнахте ли внимание, че той дори не отиде да се представи на Владимир Андреевич? Край със стареца. Във висшите кръгове въпросът е решен. Ясно е.

Смолянинов жално въздъхна, а Фандорин тъжно поклати глава:

— За княза ще е жесток удар. Макар да е на преклонни години, т-телесно и умствено още е доста свеж. И за Москва е добър градоначалник.

— По дяволите Москва — грубо го апострофира полковникът. — Важното е, че ние с вас сме добре с Долгорукой. А без него ще сме зле. Мен, естествено, няма да ме назначат началник на управлението. А и вашият сладък живот ще свърши. Новият генерал-губернатор ще си доведе свои доверени лица.

— С-сигурно. Но какво можем да направим?

Предпазливият Станислав Филипович беше неузнаваем.

— Такова. Да го надхитрим.

— Предлагате да пипнем терористите преди п-полковник Пожарски — не попита, а по-скоро констатира статският чиновник.

— Именно. Но не само. Туй князче е много припряно, трябва да го неутрализираме.

Ераст Петрович за малко да се задави с дима от пурата.

— Станислав Филипович, за Б-Бога!

— Не да го убием, разбира се. Само това липсваше! Има и по-симпатични начини — взе да умува той: — например да го направим смешен. Да изпадне в глупаво положение. Ераст Петрович, миличък, трябва да покажем, че ние, „долгоруковските“, струваме много повече от столичния навлек.

— Аз всъщност не съм се отказал от разследването — вметна статският съветник. — При разпределянето на „ролите“ господин Пожарски ме остави на п-произвола. Но аз не съм свикнал да седя със скръстени ръце.

— Чудесно! — полковникът рипна и енергично закрачи из стаята, обмисляйки нещо. — Тогава ще задействате аналитичния си талант, който толкова пъти ни е спасявал. Аз пък ще се погрижа князчето да стане за посмешище — след което заломоти под нос: — „Лоскутни“, „Лоскутни“… там имам този, как беше… отговаря за прислугата… Терпугов? Сичугов? Както и да е… И Коко, да, непременно Коко… Точно така…

— Ераст Петрович, ще ме вземете ли с вас? — прошепна поручикът.

— Май вече съм частно лице — също тъй тихо отвърна Фандорин и като видя как съкрушено се опъна руменото му лице, утешително каза: — За съжаление. Бихте ми били м-много от полза. Но нали пък вършим обща работа.

От управлението до дома му нямаше и пет минути пеша, но това време напълно му стигна да открие своя ниша в разследването — тесничка, уви, и не най-обнадеждаваща.

Премисли нещата от всички страни:

Пожарски си избра най-краткия път, за да пипне БГ — чрез Рахмет-Гвидон.

Тайната полиция ще души по околни пътища чрез проверка на революционните връзки.

Жандармерията има готовност да хване терористите при опит за напускане на града.

Плюс Зейдлиц, който ще подкара направо и ще действа с методи, за които го е страх дори да си помисли. При това ще го притискат копоите на Милников.

Така погледнато, Бойната група е завардена от всички страни. Никакъв шанс за измъкване. Май няма къде да се вклини и той с частното си разследване и неясни пълномощия. При толкова разследвани отвсякъде току-виж го стъпкали.

Но три неща го подбуждаха към незабавни и решителни действия.

Жал му е за стария княз. Това първо.

Не може да преглътне обидата, нанесена му от господин Грин, който за дръзката акция си бе позволил да се представи за статския съветник Фандорин. Това второ.

И трето. Да-да, третото е накърненото самолюбие. Да видим, ваше питерско сиятелство, кой колко струва и на какво е способен.

След ясното формулиране на мотивациите умът му заработи много по-ясно и точно.

Съратниците всички вкупом нека си издирват Бойната група. Интересно дали ще я открият и колко скоро. А ние ще търсим предателя сред пазителите на закона. Това дори е може би по-важно, отколкото залавянето на терористите, били те и най-опасни.

Пък знае ли човек дали този път към прословутата БГ няма да се окаже най-кратък.

Впрочем последното досущ си беше на самозалъгване.

Грин, естествено, не излезе на перона. Седна в кафенето на салона за посрещачи, поръча си чай с лимон и се загледа през прозореца.

Колко интересно. Такова количество копои на шепа място не беше виждал дори при посрещане на височайшите особи. Кажи-речи, една трета от изпращачите бяха вездесъщи господа с отворени на четири очи и повратливи шии. Очевидно изпитваха определен интерес към стройните брюнети. Нито един подобен пътник не успя да се добере безпрепятствено до влака — любезно ги подхващаха под ръка и ги отвеждаха до вратата на дежурния. Явно там се намираше някой, който го беше видял в Клин.