Джонатан Страуд: Портата на Птолемей

Сега, когато бях във вертикално положение, вече нямах намерение да се разправям повече. Огледах щетите по къщите наоколо. Не беше прекалено зле. Няколко натрошени покрива, разбити прозорци… Размерът на схватката бе успешно ограничен.

— Френската група ли? — попитах.

Циклопът сви рамене, което си беше истински подвиг, при положение че нямаше врат.

— Може би. А може би чехите или пък испанците. Кой може да каже? В наши дни всички ни нападат. Е, времето ме притиска, трябва да нагледам преследването. Оставям те да се погрижиш за раните и болките си, Бартимеус. Защо не пробваш ментов чай или компрес с лайка, като всички останали старци? Адийо!

Циклопът вдигна краищата на робата си и с един тромав скок се изстреля във въздуха. На гърба му се появиха криле и той отлетя с огромен размах. Притежаваше грацията на шкаф за документи, но поне имаше достатъчно енергия да лети. Аз я нямах. Не и преди да си поема дъх.

Тъмнокосото момиче пропълзя до един натрошен комин в близката градина. С пъшкане и предпазливи движения като на инвалид, тя седна тежко и постави глава в дланите си. Затвори очи.

Само кратка почивка. Пет минути бяха достатъчни.

Времето минаваше, зората дойде. Студените звезди избледняха на небето.

Според навика, който бе добил през последните месеци, великият магьосник Джон Мандрейк закуси в кабинета си, седнал на люлеещия се стол до прозореца. Тежките завеси бяха небрежно дръпнати назад; небето навън бе оловносиво, а плътната мъгла се промъкваше между дърветата на площада.

Малката кръгла масичка пред него беше от гравиран ливански кедър. Когато се загрееше от слънцето, тя излъчваше приятен аромат, но точно тази сутрин дървото беше тъмно и студено. Мандрейк наля кафе в чашата си, махна сребърния капак от чинията и се зае с поръсените с къри яйца с бекон. Върху една стойка, зад препечените филийки и сладкото от цариградско грозде, имаше сгънат вестник и плик с кървавочервен печат. С лявата си ръка вдигна чашата и отпи глътка кафе; с дясната отсечено разтвори вестника на масата. Погледна първа страница, изсумтя презрително и се протегна за плика. От един щифт на стойката висеше нож за писма от слонова кост. Пускайки вилицата си, с едно леко движение Мандрейк проряза плика и измъкна сгънат пергамент. Прочете го внимателно и веждите му се свиха намръщено. После го сгъна, натика го обратно в плика и с въздишка се върна към закуската си.

На вратата се почука; с уста, наполовина пълна с бекон, Мандрейк смотолеви заповед. Вратата се отвори безшумно и през нея неуверено пристъпи млада, слаба жена с куфарче в ръка.

Тя спря.

— Извинете, сър — започна тя. — Подранила ли съм?

— Никак, Пайпър, никак. — Той й махна да влезе и посочи един стол от другата страна на масата. — Яла ли си?

— Да, сър. — Тя седна. Носеше тъмносиня пола и сако върху снежнобяла риза. Правата й кестенява коса беше опъната и прихваната отзад на главата. Отпусна куфарчето в скута си.

Мандрейк бодна с вилицата от яйцето с къри.

— Извини ме, че ям — каза той. — Бях на крак до три часа снощи, за да реагирам на последните безредици. Този път в Кент.

Госпожица Пайпър кимна.

— Чух за това, сър. Имаше брифинг в министерството. Успяхте ли да ги овладеете?

— Да, поне така показва кълбото. Изпратих там няколко демона. Е, скоро ще видим. Какво имаш за мен днес?

Тя отвори куфарчето и извади няколко листа хартия. — Един куп предложения от младшите министри, сър, засягащи пропагандните кампании в далечните райони. Иска се одобрението ви. Също и няколко нови идеи за плакати…

— Да видим. — Той отпи глътка кафе и протегна ръка. — Нещо друго?

— Протоколът от последната среща на Съвета…

— Ще го прочета по-късно. Първо плакатите. — Той огледа най-горния лист. — „Запишете се да служите на страната си и опознайте света“… Това пък какво трябва да означава? Звучи повече като покана за почивка, отколкото като набиране на войници. Прекалено меко… Продължавай, Пайпър — все още те слушам.

— Получихме последните доклади от предната линия в Америка, сър. Подредила съм ги малко. Сигурно ще можем да направим новина от обсадата на Бостън.

— Ако наблегнем на героичния опит, а не на унизителния провал, вярвам, че… — Балансирайки хартиите на коляно, той намаза малко сладко от цариградско грозде върху една препечена филийка. — Е, ще се опитам да напиша нещо по-късно… А, ето, този е добре — „Защитете родната си страна и се прочуйте“… Добре. Фермерче, което изглежда мъжествено — това е чудесно, но защо не са сложили и семейството му на заден план, да кажем родителите и малката му сестричка, които изглеждат уязвими и възхитени? Да вкараме историята със семейството.