Джонатан Страуд: Портата на Птолемей

— Леле-мале — изхили се сподавено един глас. — Девойка в беда.

Трябваше да спомена, че за разлика от всички кентаври и великани около мен, през онази нощ аз бях приел човешки вид. Случи се така, че бях момиче: стройно, с дълга тъмна коса и непреклонно изражение. Естествено, не наподобявах някой точно определен човек.

Говорещият се появи иззад края на общественото заведение и спря да си подостри нокътя на едно стърчащо парче от тръба. Маскировката му не беше изящна; както винаги, бе издокаран като едноок гигант с огромни мускули и дълга руса коса, сплетена по един сложен, момичешки начин. Носеше безформена синьо-зелена работна дреха, която би изглеждала отвратително дори в някое средновековно рибарско селце.

— Една бедна, сладка девойка, прекалено крехка, за да се освободи. — Циклопът огледа внимателно един от ноктите си. Решавайки, че е малко по-дълъг, той го отхапа рязко с малките си остри зъби и го изпили на неравната стена на тоалетната.

— Нещо против да ми помогнеш? — поинтересувах се аз.

Циклопът се огледа напред-назад по празния път.

— По-добре внимавай, скъпа — рече той, облягайки се небрежно на сградата, така че натискът надолу се увеличи. — Има опасни типове по улиците тази вечер. Джинове и фолиоти… и палави дяволчета, които могат да ти сторят зло.

— Млъквай, Аскобол — изръмжах. — Много добре знаеш, че съм аз.

Единственото око на циклопа примигна както подобава под слоя спирала за мигли.

— Бартимеус? — Рече той учудено. — Възможно ли е…? Естествено, великият Бартимеус не би могъл така лесно да бъде хванат в капан! Ти трябва да си някое дяволче или моулър, който най-нахално имитира гласа му и… А, не — грешката е моя! Наистина си ти. — Той повдигна вежди, преструвайки се на шокиран. — Невероятно! Самата мисъл, че благородният Бартимеус е стигнал дотук! Господарят ще бъде извънредно разочарован.

Повиках на помощ и последните остатъци от достойнството си.

— Всички господари са временни — отвърнах. — Всички унижения — също. Изчаквам своето време.

— Естествено, естествено — Аскобол размаха маймунските си ръце и направи малък пирует. — Добре казано, Бартимеус! Не позволяваш на падението си да те потисне. Без значение, че славните ти дни са отминали и че сега си ненужен като Блуждаещо пламъче 17 17 Блуждаещо Пламъче: малки духчета, които се стараят да са в крак с времето. Видими като блещукащи пламъчета на първо ниво (въпреки че на останалите се виждаха повече като подскачаща сепия), навремето те са били използвани от магьосниците да примамват нарушителите по запуснати пътища в ями и тресавища. Градовете промениха всичко това; сега градските Пламъчета са принудени да се спотайват над открити шахти, но с доста по-малък ефект. ! Нищо, че утре сигурно задачата ти ще е да изпрахосмучеш спалнята на господаря, докато кръжиш във въздуха. Ти си пример за нас!

Усмихнах се, оголвайки белите си зъби.

— Аскобол — казах, — не съм се провалил аз , а моите противници. Бил съм се с Факарл от Спарта, с Тлалок от Тулан 18 18 Също известен като Тула, древната столица на толтеките в Мексико. — Бел.прев. , с умния Чуй от Калахари. Нашите конфликти разцепваха земята и дълбаеха реки. Аз оцелях. Кой е врагът ми сега? Един хилав циклоп в поличка. Когато се измъкна оттук, не мисля, че този нов конфликт ще продължи дълго.

Циклопът ме изгледа като ужилен.

— Такива ужасни заплахи! Трябва да се засрамиш. На една и съща страна сме, нали? Без съмнение имаш основателни причини да кръшкаш от битката под тази тоалетна. Тъй като съм учтив, няма да разпитвам повече, но мога да кажа, че ти липсва обичайната вежливост.

— Продължителната двугодишна служба я унищожи напълно — казах аз. — Сега съм раздразнителен и измъчен, с един постоянен сърбеж в същността ми, който не мога да начеша. А това ме прави опасен, както ще научиш съвсем скоро. А сега, за последен път, Аскобол: махни това от мен.

Е, последваха още няколко уфкания, пуфкания и цупене, но позирането ми постигна резултат. С едно-единствено свиване на косматите си рамене, циклопът повдигна тоалетната и я махна от мен, запращайки я с трясък на отсрещния тротоар. Едно леко смачкано момиче се изправи несигурно на крака.

— Най-после — рекох. — Нарочно изчака, за да се насладиш на момента.

Циклопът измъкна една отломка от дрехата си.

— Съжалявам — каза той, — но бях прекалено зает да спечеля битката и не можах да ти помогна по-рано. Нали всичко е наред. Нашият господар ще е доволен — поне от моите усилия. — Той ми хвърли кос поглед.