Момчето беше изчезнало. Стаята бе тиха. Зелената отрова разяждаше със съскане колоната.
Нито веднъж за седем години, от Антиохия10 до Пергам11, убийците не бяха изпускали жертвата си12. Ръцете им спряха да се движат; забавиха крачка, заслушаха се напрегнато, опипвайки въздуха за следи от страх.
Иззад една колона в средата на стаята се чу леко шумолене, сякаш мишка потрепваше в сламеното си легло. Убийците се спогледаха; придвижиха се на пръсти напред, с вдигнати ятагани. Единият тръгна наляво, покрай сгърченото тяло на другаря си. Другият тръгна надясно, покрай златния стол, покрит с кралското наметало. Движеха се като призраци по краищата на стаята, описвайки кръг от двете страни на колоната.
Плахо движение зад колоната — в сянката се криеше фигурата на момче. И двамата убийци го видяха; и двамата вдигнаха ятаганите си и се втурнаха отляво и отдясно. И двамата нападнаха светкавично като богомолка.
Последва двоен вик, гъргорещ и дрезгав. Иззад колоната изскочи търкаляща се бъркотия от ръце и крака: двамата убийци, стиснати в здрава прегръдка, всеки нанизан на острието на другия. Паднаха напред на осветеното от луната място в средата на стаята, потръпнаха леко и замряха.
Тишина. Первазът на прозореца беше празен, не се виждаше нищо друго освен луната. Пред яркия кръгъл диск премина облак и скри телата на пода. Сигналният огън на пристанищната кула хвърляше лека червенина в небето. Всичко бе застинало. Облакът се понесе към открито море, светлината се върна. Момчето пристъпи иззад колоната, босите му крака не издаваха никакъв шум. Тялото му бе сковано и нащрек, сякаш усещаше напрежение в стаята. Приближи прозореца с предпазливи стъпки. Бавно, бавно, все по-близо и по-близо… видя покритите от мрака градини, дърветата, стражевите кули. Загледа се в перваза, в начина, по който лунната светлина улавяше контурите му. Още по-близо… сега вече ръцете му се отпуснаха върху камъка. Наведе се напред и погледна надолу към двора в основата на стената. Тънката му бяла шия се проточи навън…
Нищо. Дворът беше празен. Стената отдолу беше отвесна и гладка, камъните се открояваха на лунната светлина. Момчето се заслуша в тишината. Почука с пръсти по перваза, сви рамене и се обърна навътре.
Тогава четвъртият убиец, залепнал като тънък черен паяк на камъните над прозореца, скочи зад него. Краката му издадоха звук като от падащи върху сняг пера. Момчето го чу и се обърна. Ножът проблесна, последва удар, отбит от отчаяна ръка — острието иззвънтя върху камъка. Железни пръсти сграбчиха момчето за гушата; краката му бяха подкосени и то падна тежко на пода. Убиецът се отпусна с цялата си тежест върху него. Ръцете на момчето бяха хванати здраво. Не можеше да мърда.
Ножът се спусна към него. Този път уцели мишената си.
Ето, всичко приключи както трябваше. Прикляквайки над тялото, убиецът най-после си пое дъх — за пръв път, откакто колегите му бяха срещнали своя край. Седна на мускулестия си задник, остави ножа и пусна китката на момчето да падне свободно. Склони глава в традиционния жест на уважение към жертвата.
Тогава момчето протегна ръка и измъкна ножа от средата на гръдния си кош. Убиецът примигна смаяно.
— Не е сребро, разбираш ли — каза момчето. — Допусна грешка — вдигна ръка.
В стаята избухна експлозия. От прозореца се посипаха зелени искри.
Момчето стана на крака и захвърли ножа върху сламеника. Намести поличката си и издуха няколко прашинки от ръцете си. После се покашля високо.
Чу се леко стържене. Златният стол в другия край на стаята се раздвижи. Наметалото се надигна и се отмести встрани. Измежду краката на трона се измъкна друго момче, еднакво с първото, въпреки че беше зачервено и разчорлено от многото часове криене.
Застана до телата на убийците, дишайки тежко. После се взря в тавана. Горе имаше тъмен силует на мъж. Гледката беше потресаваща.
Момчето сведе поглед към невъзмутимия си двойник, който го гледаше през обляната от лунна светлина стая. Птолемей изимитира позата на човек, който отдава военни почести, отмахна тъмната коса от очите си и се поклони.
— Благодаря ти, Рекит — каза той.
Времената се менят.
Някога, много отдавна, аз бях неповторим. Можех да се завъртя във въздуха върху някой облак и да предизвикам прашни бури с преминаването си. Можех да прорязвам планини, да издигам замъци върху стъклени колони, да повалям гори само с дъха си. Дълбаех храмове в недрата на земята и водех армии срещу легионите на мъртвите по такъв начин, че арфистите в десетки земи свиреха песни в моя памет, а хроникьорите на десетки векове описваха подвизите ми. Да! Аз бях Бартимеус — бърз като гепард, силен като бик, смъртоносен като разгневена кобра!
Читать дальше