Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Момчето промърмори нещо в леглото си. Размърда се под чаршафа. Убиецът застина неподвижно като черна статуя в средата на стаята.

Отзад двама от другарите му се промъкнаха на перваза. Чакаха, наблюдаваха.

Момчето въздъхна леко и отново притихна. Лежеше по гръб сред възглавниците си, а от двете му страни се подаваха дръжки на ками.

Изминаха седем секунди. Убиецът отново се раздвижи. Той се промъкна зад възглавниците и уви краищата на връвта около ръцете си. Сега беше точно над детето. Наведе се бързо и постави връвта върху гърлото му…

Очите на момчето се отвориха. Протегна се, сграбчи лявата китка на убиеца и без усилие го засили с главата напред към най-близката стена, прекършвайки врата му като тръстиково стъбло. Измъкна се от копринения чаршаф и с един скок застана с лице към прозореца.

Горе на перваза, с очертани на фона на лунната светлина силуети, двама от убийците изсъскаха като каменни змии. Смъртта на другаря им представляваше оскърбление за колективната им гордост. Единият измъкна от наметалото си тръбичка от кост; от една дупка между зъбите си изсмука малко топче с тънка обвивка, пълно с отрова. Сложи тръбичката на устните си и духна. Топчето се стрелна през стаята, насочено към сърцето на детето.

Момчето подскочи; топчето се разби в една от колоните, опръсквайки я с течност. Из въздуха се понесе облаче от зелени изпарения.

Двамата убийци скочиха в стаята — единият на една страна, другият на друга. Сега те стискаха ятагани в ръцете си и описваха с тях сложни движения над главите си, а тъмните им очи оглеждаха стаята.

Момчето беше изчезнало. Стаята бе тиха. Зелената отрова разяждаше със съскане колоната.

Нито веднъж за седем години, от Антиохия 10 10 Град в Южна Турция, основан през година 300 пр.Хр. Столица на Селевкидското царство до 64 г. пр.Хр., когато е завладян от римляните. — Бел.прев. до Пергам 11 11 Древногръцко царство на брега на Мала Азия. По-късно станало римска провинция. — Бел.прев. , убийците не бяха изпускали жертвата си 12 12 И не възнамеряваха това да им се случи тъкмо сега. Отшелникът беше известен с отвратителното си отношение към онези, които се проваляха. В института имаше стена, облицована с кожите им — един оригинален декор, който освен че разпалваше ентусиазма на учениците му и много успешно пазеше от теченията. . Ръцете им спряха да се движат; забавиха крачка, заслушаха се напрегнато, опипвайки въздуха за следи от страх.

Иззад една колона в средата на стаята се чу леко шумолене, сякаш мишка потрепваше в сламеното си легло. Убийците се спогледаха; придвижиха се на пръсти напред, с вдигнати ятагани. Единият тръгна наляво, покрай сгърченото тяло на другаря си. Другият тръгна надясно, покрай златния стол, покрит с кралското наметало. Движеха се като призраци по краищата на стаята, описвайки кръг от двете страни на колоната.

Плахо движение зад колоната — в сянката се криеше фигурата на момче. И двамата убийци го видяха; и двамата вдигнаха ятаганите си и се втурнаха отляво и отдясно. И двамата нападнаха светкавично като богомолка.

Последва двоен вик, гъргорещ и дрезгав. Иззад колоната изскочи търкаляща се бъркотия от ръце и крака: двамата убийци, стиснати в здрава прегръдка, всеки нанизан на острието на другия. Паднаха напред на осветеното от луната място в средата на стаята, потръпнаха леко и замряха.

Тишина. Первазът на прозореца беше празен, не се виждаше нищо друго освен луната. Пред яркия кръгъл диск премина облак и скри телата на пода. Сигналният огън на пристанищната кула хвърляше лека червенина в небето. Всичко бе застинало. Облакът се понесе към открито море, светлината се върна. Момчето пристъпи иззад колоната, босите му крака не издаваха никакъв шум. Тялото му бе сковано и нащрек, сякаш усещаше напрежение в стаята. Приближи прозореца с предпазливи стъпки. Бавно, бавно, все по-близо и по-близо… видя покритите от мрака градини, дърветата, стражевите кули. Загледа се в перваза, в начина, по който лунната светлина улавяше контурите му. Още по-близо… сега вече ръцете му се отпуснаха върху камъка. Наведе се напред и погледна надолу към двора в основата на стената. Тънката му бяла шия се проточи навън…

Нищо. Дворът беше празен. Стената отдолу беше отвесна и гладка, камъните се открояваха на лунната светлина. Момчето се заслуша в тишината. Почука с пръсти по перваза, сви рамене и се обърна навътре.

Тогава четвъртият убиец, залепнал като тънък черен паяк на камъните над прозореца, скочи зад него. Краката му издадоха звук като от падащи върху сняг пера. Момчето го чу и се обърна. Ножът проблесна, последва удар, отбит от отчаяна ръка — острието иззвънтя върху камъка. Железни пръсти сграбчиха момчето за гушата; краката му бяха подкосени и то падна тежко на пода. Убиецът се отпусна с цялата си тежест върху него. Ръцете на момчето бяха хванати здраво. Не можеше да мърда.