Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Ножът се спусна към него. Този път уцели мишената си.

Ето, всичко приключи както трябваше. Прикляквайки над тялото, убиецът най-после си пое дъх — за пръв път, откакто колегите му бяха срещнали своя край. Седна на мускулестия си задник, остави ножа и пусна китката на момчето да падне свободно. Склони глава в традиционния жест на уважение към жертвата.

Тогава момчето протегна ръка и измъкна ножа от средата на гръдния си кош. Убиецът примигна смаяно.

— Не е сребро, разбираш ли — каза момчето. — Допусна грешка — вдигна ръка.

В стаята избухна експлозия. От прозореца се посипаха зелени искри.

Момчето стана на крака и захвърли ножа върху сламеника. Намести поличката си и издуха няколко прашинки от ръцете си. После се покашля високо.

Чу се леко стържене. Златният стол в другия край на стаята се раздвижи. Наметалото се надигна и се отмести встрани. Измежду краката на трона се измъкна друго момче, еднакво с първото, въпреки че беше зачервено и разчорлено от многото часове криене.

Застана до телата на убийците, дишайки тежко. После се взря в тавана. Горе имаше тъмен силует на мъж. Гледката беше потресаваща.

Момчето сведе поглед към невъзмутимия си двойник, който го гледаше през обляната от лунна светлина стая. Птолемей изимитира позата на човек, който отдава военни почести, отмахна тъмната коса от очите си и се поклони.

— Благодаря ти, Рекит — каза той.

Времената се менят.

Някога, много отдавна, аз бях неповторим. Можех да се завъртя във въздуха върху някой облак и да предизвикам прашни бури с преминаването си. Можех да прорязвам планини, да издигам замъци върху стъклени колони, да повалям гори само с дъха си. Дълбаех храмове в недрата на земята и водех армии срещу легионите на мъртвите по такъв начин, че арфистите в десетки земи свиреха песни в моя памет, а хроникьорите на десетки векове описваха подвизите ми. Да! Аз бях Бартимеус — бърз като гепард, силен като бик, смъртоносен като разгневена кобра!

Но това беше някога.

А сега… е, точно сега лежах на един път, посред нощ, притиснат по гръб и тежестта върху мен ме притискаше все по-силно към земята. Защо ли? Защото върху мен имаше преобърната сграда. Тежеше ужасно. Напрягах мускули, сухожилията ми изпъкваха, но колкото и да се опитвах, не можех да се освободя.

По принцип няма нищо срамно в това да се бориш, когато върху теб падне сграда. Имал съм такива проблеми и преди; това си е част от длъжностната ми характеристика 13 13 Веднъж, в една безлунна нощ през петнадесетата година от строежа на Голямата пирамида на Хуфу, една малка част от нея се срина върху ми. Аз охранявах зоната, където работеше моята група, когато няколко каменни блока паднаха от върха, приковавайки болезнено един от крайниците ми. Никога не се разбра как точно стана това, но подозренията бяха насочени към старото ми другарче Факарл, който работеше с една конкурентна група на противоположната страна. Не се оплаках официално, но изчаках своето време, докато се оправя. По-късно, когато Факарл се връщаше през Западната пустиня с товар нубийско злато, аз предизвиках лека пясъчна буря, в която той изгуби златото и си навлече гнева на фараона. Отне му две години да пресее дюните и да намери всички златни предмети. . Но това помага , ако въпросното здание е бляскаво и огромно. А в този случай страховитата конструкция, която бе изтръгната от основите си и запратена върху мен от голяма височина, не беше нито голяма, нито великолепна. Не беше стената на някой храм, нито пък гранитен обелиск. Не беше мраморният покрив на някой императорски дворец.

Не. Обектът, който ме приковаваше безпомощно към земята, като пеперуда върху подложката на някой колекционер, беше от двайсети век и имаше строго специфично предназначение.

О, добре де, това беше една обществена тоалетна. Доста голяма наистина, но все едно. Бях доволен, че не се случи да мине нито един арфист или хроникьор.

За свое успокоение трябва да кажа, че въпросната тоалетна имаше бетонни стени и много масивен железен покрив, чиято противна аура допринасяше за омаломощаването на вече слабите ми крайници. И без съмнение вътре имаше най-различни тръби и казанчета, както и невероятно тежки кранчета, които още повече увеличаваха общото тегло. Но все пак беше доста жалко шоу един джин с моето положение да бъде смачкан от подобно нещо. Всъщност голямото унижение ме тревожеше повече от смазващата тежест.