Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Време е да изчезваме — прошепна Рейт.

Шмугнаха се в една малка уличка и изтичаха при колиба, заобиколена с ограда от жив плет.

— Това е районното трупохранилище — обясни Зарфо. — Тук никой няма да ни безпокои.

Рейт пристъпи предпазливо през прага и огледа каменните маси, на една, от които бе положен труп на дребно животинче.

— Да чуем сега — поде Зарфо, — кой е твоят враг?

— Предполагам, че е един тип на име Дордолио. Но не съм сигурен.

Зарфо огледа бележника.

— Ще видим. Адам Рейт, настанен в „Ханът на пътешественика“, договор номер две-три-пет, предплатено. Днешна дата, послеслов „спешно“. Предплатено, а? Какво пък, да опитаме с една малка измама. Отиваме в моята къща.

Той отведе Рейт при една от черните кули и го въведе през сводестата врата. На масата имаше телефон. Зарфо вдигна слушалката.

— Свържете ме с гилдията на наемните убийци. В отговор се чу гробовен глас:

— Ние сме тук, за да изпълняваме вашите желания.

— Става въпрос за договор номер две-три-пет — продължи Зарфо, — относно субект на име Адам Рейт. Бих искал да заплатя сумата за неговото изпълнение.

— Един момент, господине.

Гласът се обади пак след малко.

— Договорът е предплатен, господине, и изпълнението му е назначено за тази сутрин.

— Предплатен? Невъзможно. Не съм го предплащал. Кое е името на разписката?

— Името ли? Хелсе Изам. Сигурен съм, че няма грешка, господине.

— Може и да сте прав. Ще обсъдя този въпрос със споменатия човек.

— Благодаря ви, господине, и винаги на вашите услуги.

Рейт се прибра в „Ханът на пътешественика“ и с известен трепет пристъпи в преддверието, където откри Траз.

— Случило ли се е нещо, или всичко е постарому?

— Онзи яо — Хелсе ли се казваше? — потъна в мълчание, след като ти слезе от каретата. Вероятно не му допадаше нашата долнопробна компания. Каза ни, че довечера ще вечеряме с господаря Син нефрит и че ще намине преди това, за да ни изнесе кратка лекция относно правилата на благоприличието. След това отпътува с каретата.

„Озадачаваща последователност от събития“ — помисли си Рейт. И още един интересен въпрос — договорът бе за дванайсет докосвания. Ако желаеха да се отърват от него спешно, защо не бяха предпочели нож, куршум или лъчемет, които щяха да свършат същата работа? Какво спешно можеше да има в някакво първо от дванайсет убождания? Начин да се ускори процесът?

— При мен обаче се случиха много неща — заяви той на Траз. — Повечето от които остават в сферата на необяснимото.

— Колкото по-скоро напуснем Сетра, толкова по-добре — бе мрачният отговор на Траз.

— Съгласен.

Появи се Анахо, току-що избръснат и великолепен в своята нова черна куртка с вдигната яка, бледосини панталони и алени, високи до глезените ботушки с модерни, усукани нагоре върхове. Рейт отведе двамата в едно сепаре и им разказа за събитията от деня.

— Сега само ни трябват пари, които се надявам да измъкна от Чизанте.

Следобедните часове се изтърколиха бавно. Най-сетне пристигна Хелсе, издокаран в лъскав костюм от яркожълто кадифе.

— Наслаждавате ли се на прелестите на Кат?

— Ами да — заяви Рейт. — Никога не съм се чувствал по-безгрижен.

Хелсе оставаше все така самоуверен.

— Чудесно. А сега, относно тази вечер лорд Чизанте смята, че вие и приятелите ви можете да сметнете официалната вечеря за твърде досадна. Той препоръчва далеч по-непринудена среща, във време, удобно за вас, например сега, ако желаете.

— Готови сме — отвърна Рейт. — Но нека да припомня, че разчитаме на достойно посрещане. Нямам никакво желание да се прокрадвам в двореца през задната врата.

Хелсе махна успокояващо с ръка.

— За непринудена среща — непринуден протокол. Такива са правилата тук.

— Тогава нека да уточним. Нашето положение изисква да бъдем въведени през парадния вход. В случай че лорд Чизанте не е съгласен, ще трябва да се срещнем другаде — например в някоя кръчма около Овала.

Хелсе се засмя скептично.

— По-скоро би нахлупил шапка на палячо и би подскачал на арената на някой пътуващ цирк! — той поклати тъжно глава. — Но за да избегнем затрудненията, съгласен съм да използваме парадния вход. Пък и каква разлика, в края на краищата?

Рейт се усмихна.

— Особено след като Чизанте е заповядал да ни вкарат през кухнята и предполага, че е станало точно така, нали? Е, ще преглътна това в името на компромиса. Да тръгваме.

Този път пътуваха до двореца Син нефрит в изящна черна лимузина. По заповед на Хелсе тя спря пред парадния вход. Хелсе слезе пръв, хвърли замислен поглед към прозорците на фасадата, след което въведе тримата чуждоземци в просторното фоайе. Прошепна няколко думи на портиера, покани ги да продължат нагоре по широко стълбище и ги отведе в неголям салон, боядисан в златистозелено, от който се разкриваше гледка към вътрешния двор.