Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

Той вече взимаше участие във всички планове на „Тук сме“, имаше определено място на масата и сред койките, участваше в дългите разговори през бурните дни, когато останалите бяха винаги готови да слушат това, което те наричаха „приказки“ за живота му на брега. Трябваше да минат два дни, за да почувства, че когато разказваше за собствения си живот, който му се струваше неизмеримо далечен, никой, освен Ден (но и за него не беше съвсем сигурно) не му вярваше. Затова той измисли един приятел, друго момче, за когото бил чувал най-страшни чудатости, например, че в Толедо, Охайо, карал малка карета, теглена от четири понита, че си поръчвал наведнъж по пет костюма, че танцувал полка, събирал приятели, сред които най-голямото момиче нямало още петнадесет години, че си разменяли подаръци само от чисто сребро. Солтърс се възпротиви, защото такива работи той смяташе за непоправимо порочни, за истинско богохулство, но все пак слушаше жадно, както и всички останали. Техните забележки даваха на Харви една съвсем нова представа за танците, скъпите дрехи, цигарите, с позлатени мундщуци, пръстените, часовниците, парфюмите, вечерите с малки компании, в които шампанското, играта на карти или обикалянето на хотелите бяха нещо обикновено. Малко по малко той промени тона си, когато говореше за своя „приятел“, когото Дългия Джек ту назоваваше „лудото дете“, „позлатеното бебе“, „сукалчето“, ту съчиняваше други умалителни имена. Вдигнал обутите си в гумени ботуши крака на масата, Харви описваше копринените пижами и изписаните от чужбина дрехи на своя „приятел“. Харви беше изключително приспособимо същество, с верен усет за кораба и всичко, което виждаше и чуваше.

Не мина много време и Харви разбра, че Диско държи стария позеленял квадрант в една чанта под леглото си. Когато измерваше към слънцето с помощта на „Стария фермерски алманах“, Харви започна да изчислява сам, спускаше се долу в кабината и отбелязваше с нокът върху ръждивия кюнец на печката местоположението на шхуната и датата. И главният машинист на презокеански параход не би могъл да направи повече и никой моряк с трийсетгодишна служба не би се проникнал повече от духа на древен мореплавател, отколкото Харви, който отначало внимателен да не се преобърне, докато определяше местоположението на лодката през деня, отмени Диско в работата с квадранта. Съществуваше професионална етика във всички тези неща.

Споменатият квадрант, една карта на Елдридж, фермерският алманах „Бреговият лоцман“ на Блънт, „Навигаторът“ от Баудич бяха оръдията, с които Диско направляваше, плюс дълбоководният лот — резервното му око. Харви едва не уби с него Пен, когато в началото Том Плат го учеше как да мята „синия гълъб“. Въпреки че нямаше достатъчно сила за непрекъснато измерване на дълбочината, при спокойно време Диско прибягваше до неговата помощ. Както казваше Ден: „Татко няма голяма нужда от измерване, но иска да привикнеш. Само намазвай добре въжето, Харв.“ Харви старателно го натриваше с лой, а после внимателно почистваше от лойта пясъка, черупките, калта и всичко, полепнало по него, носеше го на Диско, който опипваше с пръст, помирисваше сместа и си казваше тежката дума. Всички знаеха, че когато Диско мислеше за треска, той мислеше като треска и в резултат на едно отдавна изпробвано качество — съчетание на нюх и опит, придвижваше „Тук сме“ от едно място на друго винаги към рибата както опитен шахматист би премествал фигурите с вързани очи.

Целта на Диско беше Гренд Бенк — триъгълник от двеста и петдесет мили от едната до другата страна — пустиня от развълнувано море, обвито в усойна мъгла, изпълнено с бури, тревожно от плаващи парчета лед, браздено от дръзките презокеански лайнери и осеяно е платна на рибарската — флота.

В продължение на четири дни работиха в мъгла — Харви биеше камбаната, а след като привикна със сгъстения въздух, излезе в морето с Том Плат, макар че си беше глътнал езика. Мъглата се вдигаше, а тъй като рибата кълвеше и никой не би могъл да прекара шест часа в отчаяно бездействие, Харви се залови усърдно с въдиците и харпуните, както ги наричаше Том Плат. След това гребяха обратно до шхуната, водени от камбаната и инстинкта на Том. Гласът на Манюел звучеше едва-едва някъде около тях. Това бяха необикновени свръхестествени преживявания и за пръв път този месец Харви сънува движещите се димящи води около лодката, въдиците, които се простираха в нищото, въздуха около тях, който се стопяваше в морската вода десет стъпки по-надолу от напрегнатия му поглед. Няколко дни по-късно той излезе с Манюел на дълбочина, която изглеждаше към четиридесет сажена, отпуснаха цялото въже, а котвата все още не намираше дъно. Харви се изплаши до смърт, защото последният допир със земята беше загубен.