Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

— Зает съм — отвърна Харви и опита острието на един нож. Нещо започна много да друса.

Лодката подскачаше около котвата си върху посребрените краища на вълните. При внезапните завъртания на опънатото въже тя се хвърляше като котенце, а пръските при пропадането й избухваха през клюзовете като взрив от оръдие. Поклащайки глава, тя си казваше: „Съжалявам, че не мога да остана още с тебе. Аз отивам на север“, и се понасяш нататък, а после отведнъж спираше с драматично потракване на такелажа. „Тъкмо щях да отбележа“, започваше тя като пияница, който се обръща към електрически стълб. Останалата част на изречението се загубваше сред резките движения. Тогава тя започваше да се дърпа като кукла на конец, да се държи като жена, възседнала неумело кон, като кокошка с отрязана глава или пък крава, ужилена от стършел, или просто така, както й налагаха капризите на морето.

— Сякаш е пред публика. Гледай, не ти ли прилича на Патрик Хенри 8 8 Патрик Хенри (1730–1799), американски оратор и държавник. — Б.пр. — пошегува се Ден.

Шхуната се олюля на една вълна и жестикулираше с утлегара на кливера. „А колкото се отнася до мене, дайте ми свобода или смърт!“

Хоп! Тя се намести в лунната пътека, правейки реверанс с горд замах, и той щеше да бъде още по-внушителен, ако зъбното колело не се изкикоти с присмех.

Харви се изсмя:

— Ама тя изглежда като жива.

— Стабилна е като къща и суха като херинга — каза ентусиазирано Ден, когато премина по палубата под дъжда от пръски. Пази се, пази се. „Не се приближавай до мене“ — каза тя. Само я погледни. Погледни я! Гледай! Трябваше да видиш един от тези кораби, дълги като клечки за зъби, които издигат котвата от петнайсет сажена дълбочина.

— Защо като клечка за зъби, Ден?

— Такива са новите кораби за треска и херинга. Отпред са като хубави яхти, с кърма на яхта и метални бушприти, в кабината би се побрал целият ни трюм. Чух, че самият Бърджис правил моделите на три-четири от тях. Татко не ги обича, защото много люлеят и друсат, а са и страшно скъпи. Тате също намира риба, макар че не е в крак с времето. Виждал ли си някога „Електър“ — от Глостър? Това е прекрасен кораб, дълъг и тесен, същинска клечка за зъби.

— Колко струва, Ден?

— Планини от долари. Може би петнайсет хиляди, а може повече. Злато трябва за всичко, каквото ти се прииска. — А след това продължи на себе си съвсем тихо: — Ако имах такъв кораб, бих го нарекъл Хети С.

Това беше първият от многото разговори, в които Ден откри на Харви защо иска да нарече своята бъдеща лодка Хети. Харви узна и за истинската Хети от Глостър, видя къдрица от косата й, за описанието, на която Ден напразно търсеше думи. Той бил „лапнал въдицата“ още през зимата в училище, където тя седяла на чина пред него. Ден му показа и портрета й. Хети била около четиринадесетгодишна, ненавиждала момчетата и измъчвала сърцето на Ден през цялата зима. Всички тези неща Харви научаваше постепенно, под клетва за пълна тайна, на палубата, било на лунна светлина, било в непрогледен мрак или в задушаваща мъгла. Щурвалът стенеше зад тях, палубата се издигаше над вълните сред нестихващото море. Разбира се, че след като момчетата се опознаха, те се и посбиваха и вдигаха такава врява от носа до кърмата, че понякога ставаше нужда Пен да ги разтървава. Той, слава богу, обещаваше да мълчи пред Диско, който смяташе, че да се биеш по време на вахта е много по-тежко нарушение, отколкото ако заспиш. Физически Харви не беше равностоен на Ден, но новият начин на живот си казваше своето. Той се примиряваше с поражението и никога не се опитваше да си послужи с непочтени средства.

Това се случи, след като Ден излекува циреите на Харви, които се появиха между лактите и китките, там, където мокрите дрехи и мушамата триеха кожата, а солената вода ги разяждаше жестоко. Когато циреите набраха, Ден ги оперира с бръснача на баща си и увери Харви, че сега той е „кървящ банкер“, а болката от раните е предимство на привилегированата класа.

Тъй като Харви си беше все още момче и му се струпваше доста работа, той не затрудняваше главата си с прекалено много мисли. Наистина, често скърбеше за майка си, копнееше да я види и й разкаже за прекрасния си нов живот и колко лесно се приспособяваше към него. От друга страна, предпочиташе да не разсъждава как тя е понесла удара от предполагаемата му смърт. Един ден, както стоеше на стълбата на бака и се шегуваше с готвача, който обвиняваше него и Ден, че са откраднали от пържената риба с картофи и лук, му хрумна, че това е несравнимо по-добре, отколкото да се отнасят с презрение към него в пушалнята на някой нает презокеански параход.