Дъглас Престън - Черен лед

— Извинявай, че не се представих. Аз съм Палмър Лойд.

Макфарлън се засмя:

— Да бе, аз пък съм Бил Гейтс.

Но едрият мъж не се смееше, а само се усмихваше. Макфарлън се взря по-добре в лицето му, всъщност правеше това за първи път.

— Господи — рече шепнешком.

— Може би си чул, че строя нов музей.

Макфарлън поклати глава.

— Нестор за теб ли работеше?

— Не. Но дейността му наскоро привлече вниманието ми и бих желал да довърша започнатото от него.

— Виж какво — каза Макфарлън и мушна пистолета в пояса си. — Това не ме интересува. Нестор Масънкей и аз се разделихме преди много време. Но убеден съм, че всичко това ти е известно.

— Хайде да поговорим за това на чаша пунш? — И без да изчака отговор той се настани край огъня — като бял човек, седна направо в праха — разви капачката на термоса и наля чаша с димящото питие. Предложи я на Макфарлън, който поклати нетърпеливо глава.

— Значи обичаш да търсиш метеорити? — попита Лойд.

— Има си и добрите страни.

— И наистина смяташ, че ще откриеш Окаванго?

— Да. Поне така смятах, докато не се появи ти от небето. — Макфарлън клекна до него. — Бих се радвал да си побъбря с теб. Но с всяка минута, която прекарваш тук с този бръмчащ вертолет, бушмените се отдалечават все повече и повече. Затова ще го кажа отново: не се интересувам от предложение за работа. Не и в твоя музей, не и в който и да е музей. — Поколеба се. — Освен това няма да можеш да ми платиш онова, което ще заработя с Окаванго.

— И колко ще е това? — попита Лойд и сръбна от чашата.

— Четвърт милион. Най-малко.

Лойд кимна.

— При положение, че го намериш. А като извадим от сумата онова, което дължиш на маса народ след провала с Торнарсук, предполагам най-много да излезеш на нулата.

Макфарлън се засмя дрезгаво.

— Всеки има право на една грешка. Ще спечеля достатъчно, за да мога да започна търсенето на следващия камък. Съществуват доста метеорити. А и във всеки случай това търсене е далеч по-печелившо от заплатата на музеен уредник.

— Не става дума за уредничество.

— Тогава за какво говорим?

— Сигурен съм, че би могъл да отгатнеш доста точно. Не мога да се впускам в подробности, докато не се уверя, че си се качил на борда. — Отпи от пунша си. — Направи го заради стария си партньор.

— Старият ми бивш партньор.

Лойд въздъхна.

— Прав си. Знам всичко за теб и за Масънкей. Вината за това, че изгуби метеорита Торнарсук по такъв начин не е изцяло твоя. Ако трябва да бъде обвиняван някой, то това са бюрократите от Нюйоркския музей за естествена история.

— Защо не се откажеш? Това не ме интересува.

— Нека ти кажа нещичко за заплащането. Като премия при подписването на договора ще платя онзи четвърт милион, който дължиш, и така ще те освободя от увисналите на врата ти кредитори. Ако проектът успее, ще получиш още четвърт милион. Ако не успее, поне ще започнеш отново без дългове. И в двата случая можеш да започнеш работа в моя музей като директор на отдела за планетарни науки — ако желаеш. Ще ти обзаведа великолепна лаборатория. Ще имаш секретарка, помощници в лабораторията, шестцифрена годишна заплата — и всичко останало.

Макфарлън отново се разсмя.

— Красота. И тъй, колко време ще продължи този проект?

— Шест месеца. Най-много.

Смехът на Макфарлън секна.

— Половин милион долара за шест месеца работа?

— Ако успеем.

— Къде е уловката?

— Няма уловка.

— И защо точно аз?

— Защото си познавал Масънкей: дяволиите му, начина му на работа, мисленето му. Около онова, което е правел, витае голяма загадка и ти си човекът, който може да я разнищи. А освен това си един от най-добрите търсачи на метеорити в света. Притежаваш интуиция за тях. Някои твърдят, че си в състояние да ги подушваш.

— Не съм единственият.

Похвалата подразни Макфарлън: имаше привкуса на манипулиране.

В отговор Лойд протегна ръка с щръкнало напред кокалче на безименния му пръст. Когато се обърна към Макфарлън, на пръстена му просветна благородният метал.

— Съжалявам — отвърна Макфарлън. — Но целувам само пръстена на папата.

Лойд се разсмя.

— Погледни камъка — рече той.

Като се вгледа по-внимателно, Макфарлън забеляза, че пръстенът на Лойд се състоеше от скъпоценен камък с млечен цвят, вграден в тежко платинено легло. Разпозна го веднага.

— Хубав камък. Но би могъл да го купиш и на някоя разпродажба.

— Не ще и дума. В крайна сметка ти и Масънкей бяхте хората, които измъкнаха онези атакамски тектити от Чили.