Дъглас Престън - Черен лед

Старикът извика тихо, но тревожно, пусна златната си монета и изчезна в тъмнината. Останалите веднага го последваха. На Макфарлън му се стори, че изведнъж остана сам, взрян в неподвижния мрак на храсталака. Обърна се като обезумял, след като светлината се засили още повече. Идваше право към лагера. И сега вече можеше да види, че това бе голям вертолет „Блекхоук“, чиито витла разкъсваха нощното небе, ходовите му светлини премигваха, а големият прожектор метеше земята, докато най-сетне не го фиксира с ослепителния си лъч.

Макфарлън се хвърли в праха зад един бодлив храст и остана да лежи там, изложен на силната светлина. Бръкна в ботуша си и извади малък пистолет. Около него се изви прах, очите му запариха, а пустинните храсти се завъртяха лудешки. Вертолетът забави ход, зависна и се спусна върху открит терен до лагера, а струята от двигателите му разпръсна рой искри от огъня. След като машината се установи, върху покрива й светна ярка лампа, която окъпа района с още по-ослепителна светлина. Шумът от витлата постихна — работеха на малки обороти. Макфарлън зачака; изтри праха от лицето си без да откъсва очи от входния люк на вертолета, със зареден пистолет. Скоро вратата се отвори и навън излезе едър и солиден мъжага. Беше самичък.

Макфарлън надникна иззад храста. Мъжът беше с бермуди в цвят каки и памучна риза, а върху масивната си бръсната глава бе нахлупил шапка „Тили“. В единия от прекалено големите джобове на бермудите му се полюляваше нещо тежко. Мъжът закрачи към Макфарлън.

Макфарлън бавно се надигна, като остави храсталака между себе си и хеликоптера, и насочи пистолета към гърдите на мъжа. Ала това изглежда не направи впечатление на непознатия. Макар че беше в сянка и само силуетът му се очертаваше от светлините на вертолета, на Макфарлън му се стори, че видя как зъбите му проблясват в усмивка. Спря се на пет крачки разстояние. Трябва да бе висок най-малко метър и деветдесет и пет — Макфарлън не бе сигурен дали бе срещал някога толкова висок мъж.

— Трудно може да те открие човек — рече мъжът.

Макфарлън долови в ниския, резониращ глас носовите нотки на акцента от Източното крайбрежие на Щатите.

— Кой, по дяволите, си ти? — отвърна с въпрос, без да сваля насочения пистолет.

— Запознанствата са далеч по-приятни, когато оръжията са прибрани.

— Тогава извади пищова от джоба си и го хвърли на земята — рече Макфарлън.

Мъжът се засмя и извади онова, което издуваше джоба му: не беше пистолет, а малък термос.

— Нещо, с което да пропъдим студа — рече той и го вдигна. — Искаш ли да пийнеш с мен?

Макфарлън хвърли око към вертолета, ала единственият друг човек на борда му бе пилотът.

— Отне ми цял месец да спечеля доверието им — рече тихо той, — а ти ги разпиля на майната им. Искам да знам кой си и защо си тук. И дано да е за добро.

— Боя се, че не е за добро. Твоят съдружник Нестор Масънкей е мъртъв.

Макфарлън сякаш изведнъж се вцепени. Ръката, с която държеше пистолета, бавно се отпусна.

— Мъртъв ли?

Мъжът кимна.

— Как е станало?

— Правил е онова, което и ти правиш. Всъщност не знаем как точно е станало. — Той посочи с ръка. — Да се преместим до огъня, а? Не очаквах нощите в Калахари да са тъй хапливо студени.

Макфарлън тръгна към огъня, отпуснал пистолета до бедрото си; в съзнанието му бушуваха противоречиви чувства. Забеляза разсеяно, че струята на вертолета бе издухала картата му и бе разкрила желязната бучка.

— И така, каква е връзката ти с Нестор? — попита той.

Мъжът не отговори веднага. Вместо това той се огледа наоколо — видя дузината металотърсачи, захвърлени от бягащите бушмени, златните монети в пясъка. Наведе се и вдигна парченцето желязо, претегли го на ръка и го вдигна пред лицето си. След това отново погледна Макфарлън.

— Значи отново търсиш метеорита Окаванго?

Макфарлън не отвърна нищо, но стисна по-здраво пистолета.

— Познавал си Масънкей по-добре от всекиго другиго. Необходима ми е помощта ти да завършим проекта му.

— И какъв точно е бил този проект? — попита Макфарлън.

— Боя се, че казах всичко, което мога да кажа за него.

— А аз се боя, че чух всичко, което исках да чуя. Единственият човек, комуто ще помогна оттук нататък, съм самият аз.

— И аз тъй подочух.

Макфарлън пристъпи бързо напред, ядът му отново кипна. Мъжът вдигна ръка в знак на примирие.

— Най-малкото, което можеш да сториш, е да ме изслушаш.

— Не съм чул още дори името ти и, честно казано, не ми се и иска. Благодаря, че ми донесе лошата новина. А сега защо не се върнеш във вертолета си и не вървиш по дяволите?