Дъглас Престън - Черен лед

Пред всеки от бушмените лежеше по един очукан металотърсач втора употреба. Макфарлън се изправи, а бушмените останаха неподвижни. Заговори бавно на техния странен, цъкащ език. Отначало посрещнаха с присмех усилията му да произнесе думите, ала Макфарлън имаше по природа влечение и усет към езиците и скоро хората изпаднаха в почтително мълчание.

В края на речта си Макфарлън оглади един пясъчен кръг и с помощта на пръчка започна да чертае карта. Бушмените се надигнаха на пети, извиваха вратове, за да видят рисунката. Скоро картата придоби очертание и бушмените закимаха разбиращо, когато Сам им посочи различните ориентири. Това бяха котловините Макгадикгади, разположени на север от лагера: хиляда квадратни мили изсъхнали езера, пясъчни хълмове и алкални равнини, пусти и ненаселени. Макфарлън заби пръчката си в самата сърцевина на котловината и вдигна глава широко усмихнат.

Последва кратко мълчание, нарушавано единствено от самотния вик на птица-руори, която се обаждаше от далечното плато. Бушмените заговориха помежду си с тихи гласове — цъкането и къткането на езика им звучеше като ромона на камъчета в планински поток. Чворестата фигура на стария им вожд сочеше картата. Макфарлън се наведе напред и се напрегна да разбере бързата им реч. Да, те познаваха района, каза старикът. Започна да описва известните само на бушмените пътеки, които пресичаха безлюдния район. С клонка и няколко камъчета вождът започна да отбелязва къде се намираха овразите, къде можеше да се открие дивеч, къде са ядивните корени и растения. Макфарлън изчакваше търпеливо.

Не след дълго групата отново потъна в мълчание. После вождът заговори на Макфарлън — този път по-бавно. Да, те са съгласни да направят онова, което белият човек иска. Но се страхуват от машините на белия човек, освен това не разбират какво е онова нещо, което белият човек търси.

Макфарлън се надигна отново и измъкна пръчката си от картата. След това извади малко, потъмняло парче желязо от джоба си, не по-голямо от топче за игра, и го постави в дупката, пробита от пръчката. Натисна го навътре и го засипа с пясък. После се изправи, взе металотърсача си и го включи. Чу се кратко, високо изпиукване. Всички го гледаха с напрегнато, изпълнено с опасения мълчание. Той отстъпи на две крачки от картата, обърна се и тръгна напред, като размахваше детектора ниско над земята. Когато премина над заровеното парче желязо, се чу изпиукване. Бушмените отскочиха изплашени назад и заговориха бързо-бързо.

Макфарлън се усмихна, каза им няколко думи и те се върнаха по местата си. Той изключи металотърсача и го подаде на вожда, който го пое с неохота. Макфарлън му показа как да го включи, след това го поведе с метлообразни движения към кръга. Чу се второ изпиукване. Вождът потрепна, но после се усмихна. Той опита отново и отново и усмивката му се разтегляше още повече, а цялото му лице заприлича на паяжина от бръчки.

— Сан’а ай! Ма гад’и! Ияяд’ми! — рече той и посочи хората си.

С търпеливата помощ на Макфарлън всеки от бушмените взе уреда си и го изпробва върху скритото парче желязо. Постепенно опасенията отстъпиха място на смеха и умозрителните спорове. Най-накрая Макфарлън вдигна ръце и всички отново наклякаха, всеки с металотърсача в скута си. Бяха готови да започнат търсенето.

Макфарлън извади от джоба си кожена торбичка, отвори я и обърна. Върху дланта му се изсипаха дузина златни крюгеррандове. Бавно и церемониално той раздаде на всеки от мъжете по една златна монета. Те ги поеха с две ръце, почтително склонили глави. Птицата руору отново захвана протяжната си песен със спускането на мрака.

Вождът отново се обърна към Макфарлън. Утре ще вдигнат лагера и ще започнат пътешествието към вътрешността на котловините Макгадикгади с машините на белия човек. Ще търсят голямото нещо, което белият човек иска. Когато го намерят, ще се върнат. Те ще кажат на белия човек къде се намира то…

Старикът изведнъж вдигна разтревожен глава към небето. Другите сториха същото, а Макфарлън ги погледна, сбърчил озадачен чело. След това сам го чу: далечно, ритмично бръмчене. Проследи погледите им към тъмния хоризонт. Бушмените вече бяха скочили на крака — досущ като птици, изпълнени с опасения. Последва бързореко, настойчиво обсъждане. Далеко в небето се появи грозд светлини, отпървом слаби, но ставащи все по-ярки. Ритмичният шум се засили. Острият като стрела лъч на прожектора се заби надолу към храсталака.