Дъглас Престън - Черен лед

Масънкей продължаваше, а дъждът започна да се засилва. В дъното на изкопа се образуваха плитки локвички. Откъм протока Франклин на север се носеше студеният мирис на лед. Чу се далечен гръмотевичен тътен. Над главата му пикираха чайки, водени от любопитство, и надаваха тъжните си крясъци.

Дупката достигна трийсетина сантиметра, после — до шейсет. Под твърдата чакълеста повърхност наносният пясък бе мек и се копаеше лесно. Хълмовете изчезнаха зад бързо променящите се завеси от дъжд и мъгла. Масънкей продължи да работи без да обръща внимание на нищо; бе свалил якето, после — ризата, накрая — и долната си риза — и ги бе захвърлил извън дупката. Кал и вода се смесваха с потта и се стичаха по гърба и гърдите му, очертавайки плътна, релефна мускулатура. По крайчетата на брадата му висяха капки вода.

Изведнъж той извика и спря. Наведе се над дупката, изхвърли с шепи калта и пясъка от твърдата повърхност под краката си. Остави дъждът да измие и последните следи от кал върху нея.

И в този миг се сепна, шокиран, объркан. След това коленичи като за молитва. Дишаше задъхано, сърцето му биеше силно от изтощение, вълнение и невъобразима радост.

В този миг от дупката изригна ударна вълна от бляскава бяла светлина, последвана от мощен бумтеж, който се понесе над равнината, а ехото му се отрази и затихна всред хълмовете. Двете мулета вдигнаха глави по посока на шума. Видяха едно малко облаче мъгла, което сякаш изпълзя нагоре, разпръсна се и дъждът го разнесе.

Животните отвърнаха поглед с пълно безразличие, а над Исла Десоласион се спусна нощта.

Дългото черно кану проряза водите на протока — плаваше бързо с попътното приливно течение. В него бе коленичила самотна дребна фигура, която умело въртеше греблото и насочваше лодката през късата остра вълна. От тлеещия огън върху подложката от мокра глина, се виеше тънка струя дим.

Кануто заобиколи черните скали на Исла Десоласион, зави в по-спокойните води на малко заливче и се вряза с хрущене в камъчетата на плажа. Човекът скочи на брега и издърпа кануто навътре.

Пътьом бе чул новината от един от скитащите се рибари, който живееше по тези места. Това, че чуждоземец е дошъл на такъв отдалечен и негостоприемен остров, бе наистина необичайно. Но още по-необичаен бе фактът, че бе изминал цял месец, а мъжът очевидно още не беше си тръгнал.

Той се спря, забеляза нещо. Придвижи се напред, намери парче стъклопластмаса, после друго, огледа ги, дръпна няколко стърчащи нишки стъкломат, след което захвърли парчетата. Останки от наскоро разбила се лодка. Може би в крайна сметка обяснението бе просто.

Изглеждаше твърде странно — стар, тъмен, с дълга сива коса и тънки мустачки, които се спускаха от брадата му като паяжини. Въпреки мразовитото време носеше само мърлява тениска и торбести шорти. Затисна с пръст първо едната, а после и другата ноздра и изтънчено се изсекна. След това се изкатери по скалата в дъното на заливчето.

Спря се най-горе, бдителните му черни очи огледаха терена за някакви следи. Посипаното с чакъл дъно на долината, осеяно с туфи подгизнал мъх, бе запазило отлично отпечатъците от стъпките, особено тези от копитата.

Той пое по следата, която се точеше неравно към височината в подножието на глетчера, а после продължаваше покрай него и се спускаше надолу в отвъдната долчинка. На склона, надвиснал над нея, следите преставаха, след като се завъртаха по най-причудлив начин. Мъжът се спря и напрегна очи. Там имаше нещо: нещо цветно изпъкваше върху сивия пейзаж, на слънцето проблясваше и полиран метал.

Забърза надолу.

Първо видя мулетата, все още завързани за камъка. Отдавна бяха умрели. Погледът му жадно обходи района, светналите му от алчност очи регистрираха запасите и екипировката. След това забеляза трупа.

Приближи го, като се движеше много по-предпазливо. Нещастникът лежеше по гръб, на около сто метра от отвора на наскоро изкопана дупка. Беше гол, към овъгленото тяло само тук-там бе залепнала обгоряла тъкан. Черните му изгорели ръце се издигаха към небето, а потрошените крака бяха свити към смачкания гръден кош. В празните очни ябълки се бе сбрала дъждовна вода и в тези локвички се отразяваха небето и облаците.

Старецът се заоттегля стъпка по стъпка, досущ като котка. След това спря. Без да помръдва, като вкопан, той дълго оглежда мястото в почуда. А после — бавно и без да се обръща повече към овъгления труп — насочи вниманието си към плячката от ценна екипировка, пръсната наоколо.