Дъглас Престън - Черен лед

— А ти изглежда знаеш доста за него.

Очите на Амира изведнъж помръкнаха. Сви рамене, после се усмихна. Пламенното й изражение се бе стопило тъй бързо, както се бе и появило.

— Гледката е красива — рече тя и кимна към фара на нос Мей.

Светлината му трепкаше в кадифената нощ: последният им контакт със Северна Америка.

— Така е — отвърна Макфарлън.

— Можеш ли да се обзаложиш на колко мили е от нас?

Макфарлън се намръщи.

— Моля?

— Едно малко басче. За разстоянието до онзи фар.

— Не си падам по залозите. Освен това ти сигурно вече си измислила някоя чудодейна математическа формула.

— В това можеш да бъдеш сигурен.

Амира обели още няколко фъстъка, метна зрънцата в уста и хвърли шлюпките в морето.

— Е?

— Е какво?

— Ето ни тук, поели към края на света, за да отмъкнем най-големия камък, който светът е виждал. И тъй, господин ловецо на метеорити, какво всъщност мислиш?

— Мисля… — започна Макфарлън, но се сепна.

Осъзна, че не можеше да си позволи вярата, че тази втора възможност — която всъщност се бе появила изневиделица — би могла наистина да се осъществи.

— Мисля — продължи на глас той, — че е най-добре да слизаме долу на вечеря. Ако закъснеем, тази наша капитанка навярно ще ни прекара на въже под кила. А на такъв голям танкер това няма да е никак забавно.

Излязоха от асансьора и тук, пет палуби по-ниско, Макфарлън можеше да усети дълбоките, постоянни вибрации: все още слаби, ала осезаеми не само с уши, а и с всички кости на тялото.

— Насам — рече Амира и му посочи боядисания в синьо и бяло коридор.

Макфарлън я последва и се огледа. В сухия док бе прекарал дните и дори голяма част от нощите си в разположените в контейнери лаборатории на палубата и днес бе първият му истински ден в надстройката. Корабите, на които бе попадал досега, бяха все претъпкани, клаустрофобични пространства. Но на „Ролвааг“ всичко изглеждаше различно: коридорите бяха широки, кабините и общите помещения — просторни и постлани с мокет. Хвърляйки по един поглед, докато вървяха, той зърна през открехнатите врати киносалон с голям екран и библиотека с дървена ламперия. Завиха зад ъгъла, Амира отвори една врата и двамата влязоха в салона за хранене.

Макфарлън спря на място. Очакваше да види безличното помещение на корабен салет. Ала „Ролвааг“ отново го изненада. Офицерската столова бе обширно помещение, което заемаше цялата ширина на палубата към кърмата. Огромни прозорци гледаха към килватерната следа на кораба, която вреше в тъмнината. В средата на помещението бяха разположени дузина кръгли маси, всяка за осем души, застлани с колосани ленени покривки, украсени със свежи цветя. Камериерите в колосани униформи бяха на линия. Макфарлън се почувства неловко в облеклото си.

Хората вече заемаха местата си по масите. Макфарлън бе предупреден, че на кораба местата са строго определени, поне в началото, и че той трябва да бъде на масата на капитана. Огледа се и забеляза Глин на масата най-близко до прозорците. Закрачи към него по полираната дъбова палуба.

Глин бе забил нос в малко томче, което бързо прибра в джоба си с приближаването им. Но току преди то да изчезне, Макфарлън зърна заглавието му: „Избрана поезия от У. Х. Одън“. Глин никога не бе оставял у него впечатлението, че е любител на поезията. Може би в крайна сметка грешеше в преценката си за този човек.

— Разкошно — рече Макфарлън и се огледа. — Особено за петролен танкер.

— Всъщност е до голяма степен стандартно — отвърна Глин. — На такъв голям съд мястото вече не е проблем. Оперирането на тези кораби е толкова скъпо, че те практически не се застояват дълго в пристанище. Това означава, че екипажите им остават много месеци на борда. И си струва да направиш така, че да са доволни.

Продължиха да влизат още хора и нивото на шума в салона се повиши. Макфарлън огледа групичките корабни офицери, техници и специалисти от ЕИР. Събитията се бяха развили толкова бързо, че познаваше само десетина от около седемдесетте души.

В залата се възцари тишина. Макфарлън вдигна глава към вратата и видя капитанът на „Ролвааг“ Бритън да влиза в залата. Знаеше, че капитанът е жена, но не очакваше да е толкова млада — не беше на повече от трийсет и пет години. В държанието й личеше естествено достойнство. Облечена бе в безупречна униформа: тъмносин блейзер със златни копчета и строга офицерска пола. Върху грациозните й рамене бяха прикрепени малки златни пагончета. Тя приближи към тях с отмерена стъпка, която сякаш излъчваше компетентност, а и нещо повече — може би, помисли си той, това бе желязна воля.