Дъглас Престън - Черен лед

Амира не рече нещо, но по лицето й бе изписано пълно смущение.

Бритън взе бутилката и напъни чашите на всички около масата, освен своята. Каквато и да бе загадката, помисли си Макфарлън, тя бе отминала. Докато стюардът му сервираше чинията с консомето, той си отбеляза на ум да попита Амира за това по-късно.

Шумът от разговорите на съседните маси отново се увеличи и запълни краткото и неловко мълчание. На най-близката маса Мануел Гарса мажеше с масло дебел резен хляб с мускулестата си ръка и се заливаше от смях на някаква шега.

— Как се управлява такъв голям кораб? — попита Макфарлън.

Въпросът му не бе само от чиста учтивост и да запълни паузата: нещо у Бритън го бе заинтригувало. Искаше да разбере какво се криеше под тази прекрасна, почти съвършена повърхност.

Бритън взе лъжица консоме.

— До известна степен тези нови танкери се управляват сами. Моята грижа е екипажът да си върши работата гладко и да няма неприятности. Тези кораби не обичат плитките води, не обичат да завиват и не обичат изненадите. — Тя остави лъжицата. — Моята работа е да направя така, че да не се сблъскаме с изненади.

— Не е ли противно на традициите човек да командва… ами… такова ръждясало старо корито?

Отговорът на Бритън бе премерен:

— На море наистина се държи на обичаите. Но корабът няма да остане вечно такъв. Имам намерение по обратния път всяка свободна ръка да бъде заета в екипите по почистването му.

Обърна се към Глин:

— И като заговорихме за това, бих искал да ви помоля за една услуга. Тази наша експедиция е доста… необичайна. Екипажът си шушука за това.

Глин кимна.

— Разбира се. Ако съберете екипажа утре, ще говоря пред него.

Бритън кимна одобрително. Стюардът се завърна и сръчно подмени чиниите им с нови. Благоуханната миризма на къри и тамаринд се понесе над масата. Макфарлън се зае с виндалуто и секунда или две по-късно осъзна, че това бе може би най-лютивото ястие, което някога бе вкусвал.

— Ох-ох, това е чудничко — промърмори Брамбъл.

— Колко пъти сте заобикаляли Хорн? — попита Макфарлън и отпи голяма глътка вода. Усети как по челото му избиват капчици пот.

— Пет — отвърна Бритън. — Но всеки път в разгара на лятото в южните ширини, когато вероятността да налетим на лошо време бе по-малка.

Нещо в тона й предизвика безпокойството на Макфарлън.

— Но толкова голям и мощен кораб няма какво толкова да се страхува от буря, нали?

Бритън се усмихна сдържано.

— Районът около нос Хорн няма равен на себе си в света. Щормове със сила 15 бала са нещо обичайно. Чували сте за прочутите уилиуо, нали?

Макфарлън кимна.

— Е, има и един друг вятър, още по-смъртоносен, макар и по-малко познат. Местните хора го наричат пантеонеро, тоест „гробищният вятър.“ Може да духа със скорост над сто мили в час в продължение на няколко дни без да утихне ни най-малко.

— Но и най-силният вятър не би могъл да засегне „Ролвааг“, нали така? — попита Макфарлън.

— Доколкото корабът е управляем, ще се справим добре, разбира се. Но гробищните ветрове са изтласквали непредпазливи екипажи или изпаднали в безпомощност кораби към т.нар. „виещи“ 60-градусови ширини. Така наричаме онзи пояс открит океан между Южна Америка и Антарктида. За моряците това е най-лошото място на земята. Образуват се гигантски вълни, там е единственото място на света, където и вълните, и вятърът могат да обикалят планетата без да срещнат земя. Вълните просто стават по-големи и по-големи — до шейсет метра височина 9 9 Наистина, през зимата около нос Хорн е най-отвратителното време на света, но съгласно лоциите за района, вълните рядко надхвърлят височина петнайсет-шестнайсет метра, което и без друго е ужасяващо и много опасно вълнение. А най-голямата измерена някога вълна е малко над петдесет метра и е от типа „анормални“ вълни, които се образуват много рядко от наслагване на няколко вълнови композиции срещу много силно течение. Подобно нещо се случва в някои райони на Световния океан, като например североизточно от нос Добра Надежда, където макар и рядко се срещат т.нар. „вълни-убийци.“ — Б.пр. .

— Господи — рече Макфарлън. — Водили ли сте кораб в тези води?

Бритън поклати глава.

— Не. Не съм и няма и да го направя.

Тя замълча, сгъна салфетката си и го погледна.

— Чували ли сте някога за капитан Ханикът?

Макфарлън се замисли за миг.

— Не беше ли британски мореплавател?

Бритън кимна.

— Отплавал от Лондон през 1607-а с четири кораба на път за Тихия океан. Трийсет години по-рано Дрейк е заобиколил Хорн, но междувременно изгубил пет от шестте си кораба. Ханикът бил решен да докаже, че воаяжът може да бъде осъществен без да се изгуби и един кораб. Налетели на лошо време с приближаването си към протока Льомер. Екипажът молел Ханикът да се върнат. Той настоял да продължат. Като заобиколили Хорн се надигнала ужасна буря. Голяма сриващата се вълна — чилийците ги наричат „тигрес“ — потопила два от корабите му за по-малко от минута. Другите два изгубили мачтите си. Няколко дни наред дрейфували на юг, носени единствено от разбеснялата се буря и преминали Ледовата граница.