Дъглас Престън - Черен лед

Лойд надникна през отвора и видя удивително сложна конструкция в празния хамбар, която притежаваше елегантността на кристална решетка. Верига натриеви прожектори по краищата му превръщаха тъмния хамбар в блещукаща, тлееща, дълбока и омагьосана пещера.

— Това ли е хамбарът? — попита Лойд.

— Танк, а не хамбар. Централен танк номер три, ако трябва да бъдем точни. Ще поставим метеорита в самия център на корабния кил, за да увеличим до максимум устойчивостта на съда. Добавихме и коридор от надстройката напред под главната палуба, за да осигурим достъп до него. Забележете тези механични врати, които се монтират от двете страни на отвора на танка.

Шейната бе много по-долу. Лойд присви очи, за да преодолее светлината на безбройните лампи.

— Проклет да съм — рече той изведнъж, — ако половината от нея не е направена от дърво! — Обърна се към Глин. — Да не би вече да правим икономии?

Ъгълчетата на устните на Глин се изкривиха леко нагоре в усмивка.

— Дървото, мистър Лойд, е най-добрият инженерен материал.

Лойд поклати глава.

— Дърво ли? За тежест от десет хиляди тона? Не мога да повярвам.

— Дървото е идеално. То поддава съвсем малко и никога не се деформира. Има обичая да се врязва в тежки обекти и да ги застопорява на място. Този вид дъб, който използваме, със зелена сърцевина, ламиниран с епоксидна смола, има по-висока якост на усукване от стоманата. А дървото, от своя страна, може да бъде изрязвано и оформяно така, че да пасне на извивките на корпуса. То няма да изкриви или да пробие стоманения борд при тежко вълнение, а освен това не страда от умора на метала.

— Но защо бе необходима толкова сложна конструкция?

— Наложи се да решим един малък проблем — обясни Глин. — При своята тежест от десет хиляди тона метеоритът трябва да бъде абсолютно застопорен. Ако „Ролвааг“ налети на лошо време по пътя си обратно към Ню Йорк, дори и най-малката промяна в положението на метеорита може да дестабилизира фатално кораба. Мрежата от дървени греди не само застопорява товара на място, но и го разпределя равномерно върху корпуса, симулирайки наличието на суров нефт.

— Впечатляващо — рече Бритън. — Взехте ли предвид вътрешните надлъжни и напречни прегради?

— Да. Доктор Амира е гений в математиката. Състави програма за изчисления, която отне десет часа на суперкомпютъра „Крей T3D“, но ни представи цялата конфигурация. Не можем да я довършим, разбира се, докато не разполагаме с точните размери на скалата. Но построихме това въз основа на изчисленията от спътниковото наблюдение, предоставени ни от мистър Лойд. Ала когато изкопаем метеорита, ще построим около него втора шейна, която ще вмъкнем в първата.

Лойд кимна.

— А какво правят онези мъже там? — посочи най-дълбокото място в хамбара, където шумна група работници, които едва се виждаха, режеше стоманените листове на корпуса.

— Аварийният люк — отвърна равнодушно Глин.

Лойд усети как го залива вълна на раздразнение.

— Няма да позволя да правите подобно нещо.

— Вече обсъдихме този въпрос.

Лойд се опита думите му да прозвучат разумно.

— Виж сега. Ако отвориш дъното на кораба, за да изхвърлиш метеорита по средата на някоя буря, проклетият кораб и без това ще потъне. Всеки идиот може да разбере това.

Глин прикова Лойд със сивите си непроницаеми очи.

— Ако се наложи, ще са необходими само шейсет секунди да се отвори люкът, да се изхвърли скалата и да се затвори отново. Танкерът няма да потъне за шейсет секунди, независимо колко голяма е вълната. Тъкмо обратното, нахлулата вода всъщност ще компенсира внезапната загуба на баласт, след като метеоритът е изхвърлен. Доктор Амира изчисли и това. Получи се много красиво уравнение.

Лойд се вторачи в него. Този човек всъщност извличаше удоволствие от това, че бе решил проблема как да прати безценния метеорит на дъното на Атлантика.

— Единственото, което мога да кажа, е, че онзи, който отвори този „мъртъв люк“ и изхвърли метеорита ми, може сам да се смята за мъртъв.

Капитан Бритън се разсмя — висок, звънтящ смях, който се извиси над силното дрънчене под тях. И двамата се обърнаха към нея.

— Не забравяйте, мистър Лойд — рече отчетливо тя, — че онзи метеорит е още ничий. И че между нас и него съществува голямо водно пространство.

Макфарлън мина през люка, затвори внимателно металната врата подире си и излезе на летния мостик. Това бе най-високата точка на надстройката и той се почувства като на покрива на света. Гладката повърхност на Атлантика лежеше на повече от трийсет и пет метра под него, изпъстрена от слабото блещукане на звездите. Лекият бриз донасяше далечния крясък на чайки и мирис на море.