Дъглас Престън - Черен лед

Отиде до перилата и се улови с две ръце. Замисли се за грамадния кораб, който щеше да бъде негов дом през следващите няколко месеца. Точно под краката му беше мостикът. А под него имаше една палуба, която Глин бе оставил загадъчно празна. Още по-надолу бяха кабините на старшите офицери. А цели шест етажа по-долу се намираше главната палуба. От време на време осветена от звездната светлина пяна пръсваше върху бака. Мрежата от тръбопроводи и кранове над танковете си оставаше, а около тях се виеше цял лабиринт от стари контейнери — лабораториите и работилниците — който приличаше на градче от детски кубчета.

След няколко минути трябваше да отиде на „нощния обяд“, който щеше да бъде първото им официално събиране на борда на кораба. Ала той бе дошъл тук, за да се убеди, че пътешествието наистина бе започнало.

Пое дълбоко дъх, опита се да проясни главата си от последните няколко ужасно напрегнати дни, през които оборудваха лабораториите и правеха първоначални тестове на екипировката. „Така е далеч по-добре“, помисли си той. Дори затворническата килия в Чили изглеждаше повече за предпочитане, отколкото Лойд непрекъснато да наднича иззад рамото ти, да се мъчи да отгатне какво правиш и да се безпокои за най-малките подробности. Няма значение какво ги очакваше в края на това пътуване — каквото и да бе намереното от Нестор Масънкей. Поне бяха вече на път.

Макфарлън се обърна и прекоси мостика до кърмовите перила. Макар бумтенето на двигателите да се дочуваше слабо из недрата на кораба, не можеше да усети и дори слаби вибрации. Виждаше в далечината как намига фарът на нос Мей — едно дълго и едно късо просветване. След като Глин уреди документите им за отплаване те напуснаха порт Елизабет под прикритието на нощта, запазвайки докрай секретността си. Скоро щяха да пресекат оживените морски пътища отвъд континенталния шелф, след което щяха да завият на юг. А пет седмици по-късно, ако всичко вървеше по план, щяха да видят отново светлините на същия този фар. Макфарлън се опита да си представи какво би станало, ако наистина успееха да го извадят: яростните протести, научният удар — и може би, неговата собствена реабилитация.

След това се усмихна вътрешно. В живота нещата не ставаха така. Беше далеч по-лесно да си се представи обратно в Калахари, с малко повече пари в джоба, леко понапълнял от корабната храна, да търси неуловимите бушмени, за да подновят търсенето на Окаванго. И нищо не бе могло да изтрие онова, което бе сторил на Нестор — особено сега, след като старият му приятел и партньор бе мъртъв.

Докато гледаше назад, над кърмата на кораба, Макфарлън усети и някаква друга миризма в морския въздух: аромат на тютюн. Огледа се и разбра, че не бе сам. В далечния край на летния мостик проблесна червена точица, после изчезна. Някой стоеше тихо там и като него се наслаждаваше на нощта.

Жълточервеното огънче трепна и подскочи: човекът тръгна към него. С изненада видя, че бе Рейчъл Амира, физичката в екипа на Глин, назначена за негова помощничка. Държеше между пръстите на дясната си ръка последните няколко сантиметра от дебела пура. Макфарлън въздъхна вътрешно, че бе нарушено самотното му бленуване и на всичкото отгоре — от тази язвителна жена.

— Чао, шефе. Някакви заповеди за мен?

Макфарлън запази мълчание, усещайки как се надига раздразнението му при тази дума „шефе“. Не се бе главил да бъде началник. Амира не се нуждаеше от бавачка. А и тя самата не изглеждаше особено доволна от така стеклите се обстоятелства. Какво ли бе замислил Глин?

— Само от три часа сме на море и вече съм отегчена. — Тя размаха пурата. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Искам да усетя вкуса на вечерята.

— Корабна храна? Сигурно си мазохист. — Наведе се над перилата до него и въздъхна отегчена. — Този кораб ме изнервя.

— Тъй ли? Защо?

— Просто е много стерилен, като робот. Когато си помисля за пътуване по море, се сещам за железни мъже, които тичат по палубите и изпълняват мигом излаяните от капитана команди. А погледни това. — Тя посочи с палец зад рамо. — Триста метра палуба и нищо не помръдва. Нищичко. Това е кораб-призрак. Изоставен. Всичко се управлява от компютри.

„Има логика“, помисли си Макфарлън. Макар по съвременните стандарти „Ролвааг“ да бе със средни размери, той въпреки всичко бе грамаден. Но за управлението му бе необходим минимален екипаж. Ако към екипажа се прибавят специалистите и инженерите от ЕИР, както и строителния екип, на борда пак бяха по-малко от сто човека. А един пътнически кораб с размерите на „Ролвааг“ би поел поне две хиляди туристи.