Дъглас Престън - Черен лед

Той бе оцелял. На следващия ден вертолет щеше да го откара до Фолклендските острови. Оттам щеше да се върне в Ню Йорк. Разсеяно си помисли какво ли щяха да съобщят медиите. И разбра, че не му пукаше. Толкова малко неща вече имаха значение. Той беше свършен: свършен за музея, за бизнеса, за науката. Всичките му мечти — сега му се струваха толкова далечни — бяха отишли на дъното, ведно с камъка. Единственото, което желаеше, бе да отиде във фермата си в щата Ню Йорк, да си забърка силно мартини, да седне на люлеещия се стол на верандата и да гледа как елените хрупат ябълки в градината му.

Влезе санитар, който взе подноса и понечи да остави нов.

Лойд поклати глава.

— Това ми е работата, приятел — рече санитарят.

— Много добре.

В този момент на вратата се почука.

Влезе Макфарлън. Лявата ръка и част от лицето му бяха превързани, носеше тъмни очила и не стоеше много стабилно на крака. Всъщност изглеждаше дори ужасно. Седна на металния сгъваем стол, който заемаше почти цялото празно пространство в малкото помещение. Столът изскърца.

Лойд се изненада да го види. Не бе виждал Макфарлън през последните три дни. Само бе предположил, че и той се бе спасил — би трябвало! Почти никой не бе разговарял с него. Единственият му посетител от експедицията всъщност бе Хауъл и той дойде да му даде да разпише някакви книжа. Сега всички го ненавиждаха.

Лойд реши, че Макфарлън изчаква санитарят да излезе, за да заговори. Но вратата се затвори, а той продължаваше да мълчи. Дълго време не изрече и думица. Най-сетне свали тъмните очила и се наведе напред.

Тази промяна сепна Лойд. Очите му сякаш бяха пламнали в огън. Бяха червени и възпалени, с тъмни кръгове под тях. Беше мръсен, невчесан. Загубата на метеорита и смъртта на Амира го бяха разтърсили здраво.

— Слушай — рече Макфарлън; гласът му едва излизаше от напрежение, — трябва да ти кажа нещо.

Лойд зачака.

Макфарлън се приближи още повече и заговори направо на ухото на Лойд:

— „Ролвааг“ потъна в точка с координати 61 градуса, 32 минути и 14 секунди южна ширина и 59 градуса, 30 минути и 10 секунди западна дължина.

— Моля те не ми говори за това, Сам. Не сега.

— Не, сега — рече Макфарлън с неочаквана сила.

Бръкна в джоба си и извади компютърния компактдиск. Вдигна го и по него заиграха цветовете на дъгата.

— Върху този диск…

Лойд се извърна и впери поглед в шпертплатовата стена.

— Сам, всичко свърши. Метеоритът го няма. Откажи се.

— Върху този диск са последните данни, които събрахме за метеорита. Аз дадох обещание. Аз ги… проучвах.

Лойд се чувстваше уморен, толкова уморен. Погледът му се отмести към прозорчето и планините, прорязани от ледници, с проболи облаците ледени върхове. Ненавиждаше гледката на леда. Не искаше никога повече да види лед.

— Вчера — продължи неумолимо Макфарлън, — един от учените от станцията тук ми каза, че са засекли някакви необичайни, плитки земетръси. Десетки на брой, всичките под трета степен по скалата на Рихтер.

Лойд изчака Макфарлън да продължи. Всичко бе толкова нелепо.

— Епицентърът на тези трусове е 61–32–14 юг и 59–30–10 запад.

Лойд премигна. Бавно обърна глава и срещна погледа на младия учен.

— Анализирах тези данни — продължи Макфарлън. — И те до голяма степен са свързани с формата и вътрешната стурктура на метеорита. Това е много необичайно.

Лойд не отговори, но не се и извърна.

— Той се състои от пластове, почти симетричен е. Той не е с естествен произход!

Лойд се изправи седнал.

— Не е естествен ли?

Започваше да се тревожи. Макфарлън бе преживял психологичен срив. Нуждаеше се от помощ.

— Той е на пластове. Има външна черупка, дебел вътрешен пласт и малко кръгло ядро точно в средата. Това не е случайно, помисли само. Какво друго прилича на него? То е много често срещано. Трябва да е универсална структура.

— Сам, ти си изморен. Нека извикам сестра да ти помогне. Тя ще…

Ала Макфарлън го прекъсна.

— Амира го откри. Малко преди да умре. Беше в ръката й. Спомни си как твърдеше, че трябва да престанем да мислим за него от нашата гледна точка, да започнем да мислим от неговата, на метеорита гледна точка. И накрая Амира разбра. Той реагира на солена вода. Той е чакал солената вода, чакал я е милиони години…

Лойд потърси звънеца до леглото си. Макфарлън бе в много по-тежко състояние, отколкото бе преценил в началото. Геологът спря, очите му блестяха трескаво.

— Разбираш ли, Лойд, това изобщо не е било метеорит!