Дъглас Престън - Черен лед

Корабът продължи да се издига. И тогава той чу глас отгоре. Надникна иззад шейната и вдигна глава.

Сали Бритън минаваше през люка и стъпваше върху металното мостче. Тя се държеше със същото естествено достойнство, което го бе поразило толкова силно, когато я срещна за първи път — когато се спускаше по облените в слънце стъпала; но това бе преди цяла вечност. Сърцето му изведнъж потрепна. Беше променила решението си: щеше да остане на кораба.

Бритън спря, за да изчака дългото, изпълнено с вой, накреняване. Гледаха се един другиго, докато метеоритът се клатеше върху шейната си, а корабът стенеше от болка. Когато това свърши, тя извика отново:

— Ели! Корабът е на път да се пречупи!

Глин усети остро разочарование: в крайна сметка в мисленето й не бе настъпила промяна. Ала всичко това бе отклонение. Той насочи отново вниманието си към шейната. И сега вече разбра: начинът да спре движението на камъка бе да затегне болта на горната верига над върха на метеорита. Това означаваше да разреже покриващите го платна. Бе проста работа, достатъчно бе да натегне болта на ръка с не повече от шест инча. Започна да се катери по най-близката верига.

— Ели, моля те! Задържала съм една спасителна лодка за нас. Остави това нещо и ела с мен!

Глин се набра на мускули, Пъпъп го следваше с кутията с инструменти. Трябваше да съсредоточи мислите си върху целта, да не отклонява вниманието си.

След като стигна най-горната част на метеорита, той с изненада откри, че в покриващото го платно бе разрязан малък отвор. Под него, както и очакваше, болтът на горната верига бе охлабен. Корабът започна да се издига от падината и да се накренява; той намести гаечния ключ на гайката, захвана болта с друг ключ за контра, и започна да натяга.

Нищо не помръдна. Не беше разбрал — не би могъл да разбере — на какво огромно, на какво невъобразимо напрежение бе подложен болтът.

— Дръж този ключ — нареди той.

Пъпъп се подчини и хвана ключа с жилестите си ръце. Корабът продължи да се накланя.

— Върни се на мостика с мен, Ели — каза Бритън. — Може би все още има време да се задейства аварийният люк. И двамата можем да оцелеем.

Глин я погледна за миг и продължи борбата си с болта. В тона й нямаше молба — това не бе характерно за Сали Бритън. Долови нотки на търпение, разум, абсолютна убеденост. Това го натъжи.

— Сали — рече той, — единствените хора, които ще загинат, са онези глупаци в спасителните лодки. Ако останеш тук, ти ще оцелееш.

— Познавам кораба си, Ели.

Това бе всичко, което тя каза.

Приклекнал, той се надвеси над болта на горната верига и напъна гайката. Някой бе опитвал да го стори и преди него: върху метала имаше скорошни драскотини. Корабът се наклони още и той усети как метеоритът помръдва; намести се още по-стабилно, обхванал веригите с двата си крака. Напъна се до край, ала гайката не помръдна. Задъхан нагласи отново ключа.

Корабът продължаваше да се накренява.

Бритън се обади от тъмнината горе, гласът й се извиси над грохота.

— Ели, бих искала да изляза на вечеря с теб. Не разбирам много поезията, но ще споделя с теб онова, което знам. Бих искала да го споделя.

Метеоритът потрепери и Глин се улови с две ръце — камъкът се накланяше ведно с кораба. Имаше спуснати въжета, привързани за ребрата на танка и той бързо завърза едно от тях около кръста си, за да задържи местоположението си. Захвана се отново с гаечния ключ. Четвърт оборот — това бе всичко, от което се нуждаеше. Клатенето на кораба се забави и той отново стисна дръжката на ключа.

— И бих могла да те обичам, Ели…

Глин спря изведнъж и се вторачи в Бритън. Тя се опита да каже още нещо, но гласът й бе удавен от надигащия се писък на изтормозения метал, който отекваше свирепо в огромното затворено пространство. Виждаше единствено малката й фигурка на мостчето над главата си. Златистата й коса се бе разпуснала, падаше свободно разбъркана върху раменете й и грееше в сумрака.

Докато я гледаше, той усети, че корабът не се изправя. Извърна поглед — първо към камъка, сетне към Пъпъп. Онзи се усмихваше, от дългите му тънки мустаци капеше вода. Глин усети как го облива вълна на ярост спрямо самия него за това, че не се бе съсредоточил върху непосредствения проблем.

— Ключът! — изкрещя той на Пъпъп, за да надвика писъка на метала.

Корабът бе силно накренен, звукът на метала — оглушителен. Извади джобния си часовник с ръка, която би искал да бъде по-устойчива — искаше да изчисли отново наклона; вдигна го, но часовникът се залюля напред-назад. Опита се да го успокои, но той се изплъзна от пръстите му и се разби о хълбока на камъка; зърна проблясъци на злато и стъкло, които се плъзнаха по червената повърхност и изчезнаха в дълбините.