Дъглас Престън - Черен лед

Взря се през малкото прозорче. Видя на неколкостотин метра светлините на другите две лодки, които подскачаха и се люлееха в морето. Понякога голяма вълна се сриваше върху тях и те с мъка си пробиваха път в нея, подмятани диво, кърмчиите се мъчеха да предотвратят преобръщането, а винтовете виеха лудо, изскочили извън водата. Гледаше, смазан от умора и страх описващите невероятни дъги антени, полукръговете на десетгалоновите резервоари за вода, които се блъскаха зад кърмата.

И тогава една от лодките изчезна. В един миг беше там, ходовите й светлини премигваха, докато се гмурваше в поредната вълна, а в следващия миг вече я нямаше; светлинките изчезнаха тъй рязко, сякаш някой ги бе изгасил с ключ.

— Изгубихме сигнала на радиобуя на лодка номер три, сър — докладва офицерът, който стоеше на носа на лодката.

Макфарлън усети как главата му се отпусна върху гърдите. Кой бе в тази лодка? Гарса? Стоунсайфър? Мозъкът му отказваше да работи повече. Част от него се надяваше те да потънат също тъй бързо; копнееше за бърз край на тази агония. Водата на дъното на лодката ставаше все по-дълбока. Той смътно осъзна, че потъваха.

А сетне вълните започнаха да утихват. Лодката все още се люлееше и подскачаше, но безкрайната процесия от водни планини под тях престана и вятърът постихна.

— Намираме се откъм подветрената страна на острова — рече Хауъл.

Косата му бе сплъстена на тънки кичури, униформата под щормовото облекло — прогизнала. Кръвта се смесваше с вода в розови ручейчета, които се стичаха по лицето му. Ала въпреки това, когато заговори, дрезгавият му глас бе твърд. Отново вдигна радиостанцията.

— Внимание всички! И двете лодки поемат бързо вода. Няма да останат дълго на вода. Имаме само един избор — да се прехвърлим с колкото е възможно повече припаси на ледения остров. Ясно ли е?

Малцина в лодката повдигнаха глави; това сякаш не интересуваше повечето от тях. Слабият лъч на лодъчния буй пробяга по ледения блок.

— Пред нас има малка ледена издатина. Ще насочим лодките право към нея. Люис на носа ще подаде на всекиго част от запасите и ще ви извежда по двама. Ако паднете във водата, измъквайте се веднага — студът ще ви убие до пет минути. Хайде сега, разпределете се по двойки.

Макфарлън притегли Рейчъл към себе си, след това се обърна и погледна Лойд. Този път той отвърна на погледа му — очите му бяха тъмни, кухи, обсебени.

— Какво направих? — прошепна дрезгаво той. — О, Боже мой, какво направих?

Над ледения остров се зазори.

Макфарлън, който ту се унасяше в дрямка, ту се разбуждаше, дойде бавно на себе си. Най-сетне вдигна глава и ледът, сковал палтото му, изпращя. Около него оцелелите се бяха сгушили в малки групички, за да се топлят. Някои лежаха по гръб, лицата им бяха покрити със скреж, а очите — широко отворени и замръзнали. Други бяха наполовина изправени, на колене, но не мърдаха. „Сигурно са мъртви“, помисли си Макфарлън унесено, като на сън. Стотина души бяха тръгнали на път. А сега виждаше само около двайсетина.

Рейчъл лежеше пред него със затворени очи. Той с мъка се изправи седнал — снегът се плъзгаше под крайниците му. Вятърът бе стихнал, обгръщаше ги мъртвешка неподвижност, подчертавана от рева на прибоя под тях, който ръфаше бреговете на острова.

Пред него се простираше плато от тюркоазен лед, насечен от поточета, които се вдълбочаваха до дерета по криволичещия си път към краищата на острова. Хоризонтът на изток бе обагрен от кървавочервена линия, начупена от диханието на морето. В далечината хоризонтът бе осеян със сини и зелени айсберги, стотици на брой, досущ като скъпоценни камъни, неподвижни върху вълните, с блестящи на утринното слънце върхове. Това бе безкраен пейзаж от вода и лед.

Усещаше се ужасно сънлив. Странното бе, че вече не му беше студено. С мъка се опита да се разбуди. И сега бавно-бавно картината отново изплува пред очите му: слизането на острова, изкатерването в мрака по пукнатината до върха, окаяните опити да запалят огън, постепенното потъване в летаргия. Съществуваше и времето преди това — преди всичко това — но точно сега той не искаше да мисли за него. Точно сега светът му се бе свил до границите на този странен остров.

Тук, на върха му, нямаше усещането за движение. Бе твърд като суша. Голямата процесия от огромни вълни на изток бе вече по-кротка. След чернотата на нощта и сивото на бурята, всичко изглеждаше обагрено в пастелни цветове; синият лед, розовото море, оранжево-червеното море. Беше красиво, необикновено, извънземно.