Дъглас Престън - Черен лед

Опита се да се изправи, но краката му не го послушаха и успя само да се вдигне на коляно, след което отново се свлече. Изтощението му бе толкова голямо, че му струва неимоверни усилия да не се просне отново на леда. Замъгленото му съзнание установи, че това не се дължи само на изтощение, а на преохлаждане.

Трябваше да се изправят, да се движат. Той трябваше да ги вдигне.

Обърна се към Рейчъл и я разтърси грубо. Полузатворените й очи се извърнаха към него. Устните й бяха сини, а бялата й коса бе полепнала с лед.

— Рейчъл? — наведе се той към нея. Сега можеше да чува думите й — съскащи, призрачни.

— Метеоритът… — прошепна тя.

— Отиде на дъното — каза Макфарлън. — Не мисли сега за него. Всичко свърши.

Тя леко поклати глава.

— Не… не е онова, което мислиш…

Затвори очи и той отново я разтърси.

— Толкова ми се спи…

— Рейчъл, не заспивай. Какво казваше?

Тя бръщолевеше нещо несвързано, но той разбра, че бе важно да я кара да говори, да не заспива. Отново я разтърси.

— Метеоритът, Рейчъл. Какво каза за него?

Тя полуотвори очи, сведе поглед надолу. Макфарлън проследи погледа й; нямаше нищо. Ръката й леко помръдна.

— Там… — рече тя и продължи да гледа надолу.

Макфарлън взе ръката й. Измъкна мократа, почти замръзнала ръкавица. Ръката й измръзваше, връхчетата на пръстите й бяха побелели. Той се опита да ги разтрие и ръката й се отпусна. Държеше фъстък.

— Гладна ли си? — попита Макфарлън, след като шушулката се изтърколи на снега.

Рейчъл отново затвори очи. Той се опита да я събуди, но не можа. Притисна се към нея, но тялото й бе тежко и студено. Обърна се да потърси помощ и видя Лойд, който лежеше на леда до тях.

— Лойд? — прошепна.

— Да — долетя до него слабия, пресипнал глас.

— Трябва да се раздвижим.

Макфарлън установи, че не му достигаше въздух.

— Не ме интересува.

Макфарлън се обърна да разтърси отново Рейчъл, но вече едва можеше да помръдне ръка, камо ли да приложи сила. Тя бе неподвижна. Тази загуба бе повече, отколкото можеше да понесе. Огледа свитите, неподвижни форми, които блестяха под ледената си покривка. Ето го Брамбъл, лекарят, с книга, нелепо свита под мишницата му. Ето и Гарса, белите бинтове на главата му бяха поръбени със скреж. Ето го Хауъл. И още две, може би три дузини хора. Никой не помръдваше. И той изведнъж усети, че не му е все едно. Искаше да закрещи, да стане и да зарита и заблъска с юмруци хората, за да се изправят, ала не можа да намери сили дори да проговори. Бяха толкова много: не можеше да ги стопли всичките. Не можеше да стопли дори себе си.

Главата му се замая от странното, мъгливо усещане, което го обезсили напълно. „Всички ще умрем тук — помисли си той — но това няма значение.“ Погледна Рейчъл, опитваше се да разсее замайването си. Очите й сега бяха полуотворени, обърнати нагоре, виждаше се само бялото. Лицето й бе сиво. И той щеше да отиде при нея. Няма значение. Самотна снежинка се спусна от небето и докосна устните й. Мина много време, докато се стопи.

Замайването се появи отново и сега бе хубаво — все едно отново спеше в обятията на мама — и той му се отдаде напълно. Докато потъваше във възхитителен сън, гласът на Рейчъл продължи да звучи в главата му: „Не е онова, което мислиш. Не е, което мислиш.“

А след това този глас се промени: стана по-висок, по-тенекиен като звук:

— Южна Джорджия „Браво“… Виждаме ги… Подхождаме за вдигането им…

Отгоре се появи светлина. Чу се трополене, ритмично думкане. Гласове, радиостанция… Той се съпротивляваше. „Не, не, оставете ме да спя! Оставете ме на мира!“

И тогава се появи болката.

Палмър Лойд лежеше на шпертплатовата койка в бараката-лазарет на британската научна станция. Гледаше тавана: безброй кръгове тъмно и светло дърво, форми, които през последните дни очите му бяха оглеждали хиляди пъти. Усети мириса на изстиналата храна, която стоеше до него от обяд. Чу шума на вятъра отвъд малкото прозорче, което надничаше към сините глетчери, сините планини и сините ледници на острова.

Бяха изминали три дни от спасяването им. Толкова много хора загинаха — на кораба, в спасителните лодки, на ледения остров. „И само един от екипажа му остана жив, а отплаваха в морето седемдесет и пет…“ Старата песничка от „Острова на съкровищата“ отново прокънтя в съзнанието му, досущ както го бе правила отново и отново, откакто бе дошъл в съзнание тук, в това легло.