Дъглас Престън - Черен лед

Макфарлън внимателно остави листа с данните.

— Беше ми много трудно да повярвам на всичко това — рече най-накрая той. — Четох ги десетки пъти. Но няма начин да ги отхвърля. А те означават само едно нещо.

— И то е?

Тонът на Глин бе спокоен, окуражаващ, но без да съдържа и следа от любопитство.

— Мисля, че знам какво е търсел Нестор.

Лойд изчака. Знаеше какво щеше да каже Макфарлън. Но искаше да го чуе отново.

— Това е най-големият метеорит на света.

Лойд разцъфна в усмивка.

— Кажи на мистър Глин колко голям, Сам.

Макфарлън се прокашля.

— Най-големият метеорит, открит досега на земята, е Анигито, и се намира в Нюйоркския музей. Тежи шейсет и един тона. А този тежи четири хиляди тона. И това е абсолютният минимум.

— Благодаря ти — рече Лойд, тялото му се тресеше от радост, а лицето му сияеше в усмивка.

После той се обърна и погледна отново Глин. Изражението му не се бе променило.

Последва дълго мълчание, след което Лойд заговори отново с нисък и продрезгавял от емоциите глас:

— Искам този метеорит. Вашата работа, мистър Глин, е да направите така, че да го получа.

Лендроувърът се носеше по Уест стрийт, изображенията на хлътналите пирсове по река Хъдсън проблясваха по стъклата му, а небето над Джърси сити на обедното слънце бе с цвят на убита сепия. Макфарлън натисна силно спирачките, след това зави, за да избегне удара с едно такси, което пресичаше трите платна, за да не пропусне клиент. Но тези му движения бяха спокойни и машинални. Мислите му бродеха твърде далеч.

Спомняше си онзи следобед, когато падна метеоритът Сарагоса. Тъкмо бе завършил гимназия, нямаше работа, нито планове за такава, и бродеше из Мексиканската пустиня, мушнал томче на Карлос Кастанеда в задния си джоб. Слънцето бе вече ниско и той се канеше да потърси място, където да опъне спалната си постелка. Изведнъж ландшафтът около него се освети ярко, сякаш слънцето бе изскочило иззад надвиснали облаци. Ала облаци нямаше, небето бе напълно ясно. Той застина на място. Върху пясъчния терен пред него се появи втора негова сянка: отначало издължена и неясна, тя бързо се скъсяваше. Долови нещо като песен. А след това се чу силна експлозия. Падна на земята, помисли си, че имаше земетресение, ядрен взрив или че е дошъл Армагедон 3 3 Армагедон — „И събраха ги на мястото, което по еврейски се нарича Армагедон… и градовете на народите паднаха…“ (Библия, Откровението на Йоан, 16:16–19). Според предсказанието Армагедон е мястото, където силите на злото ще предприемат последната си битка срещу Бог. В по-съвременно тълкуване Армагедон е бойното поле между доброто и злото в деня преди Страшния съд, където ще се състои последната и най-разрушителна битка. — Б.пр. . Чу се трополенето на дъжда. Само че не беше дъжд: бяха хиляди малки камъчета, които валяха около него. Взе едно от тях: малко сиво камъче, покрито с черна корица. Все още съдържаше в себе си дълбокия мраз на далечния космос, въпреки огненото си спускане през атмосферата.

И докато гледаше това парченце, дошло от космоса, той изведнъж проумя какво би искал да прави през останалия си живот.

Ала това бе преди много години. Сега се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за онези дни на идеализъм. Погледът му се отклони към заключеното куфарче на седалката до него, в което бе опърпаният дневник на Нестор Масънкей. Опита се да мисли по-малко и за него.

Светофарът светна зелено и той зави в тясна еднопосочна улица. Това бе месарският район, свит в най-далечния ъгъл на Уест Вилидж. Вратите на стари складове зееха широко отворени и яки мъжаги внасяха и изнасяха от камионите разфасовано месо. В далечния край на улицата, сякаш за да се възползват от близостта си до това място, имаше няколко ресторанта с имена като „Горещо прасе“ и „Задният двор на чичо Били.“ Гледката бе пълен контраст на изваяната от хром и стъкло главна квартира на „Лойдс холдингс“ на Парк авеню, откъдето идваше. „Чудесно място за седалище на корпорация — помисли си Макфарлън, — особено ако се заминава с фючърси на свински шкембета.“ Два пъти провери адреса, записан на листчето върху таблото.

Намали, след това бавно паркира лендроувъра в дъното, до един склад. Изгаси двигателя, излезе на влажния, пропит с миризма на месо въздух, и се огледа. На половин пресечка по-нататък бе спрял боклукчийски камион, който преживяше тежко товара си. Дори и от разстояние го лъхна мирисът на зеления бълвоч, който се стичаше по задната му броня. Това бе вонята, уникална за боклукчийските камиони в Ню Йорк; който я е подушил веднъж, никога повече не я забравя.