Дъглас Престън - Бездна

Бонтер огледа отдалечаващата се фигура на Клеър, след което се извърна отново към Хач.

— Стари приятели? — попита тя.

— Какво? — промърмори Хач.

Беше се вторачил в лявата ръка на Клей, положена собственически върху кръста на Клеър.

Върху лицето на Бонтер се изписа дяволита усмивка.

— Не, виждам, че греша — рече тя и се надвеси над масата. — Стари любовници. Колко неловко е да се срещнете отново! И в същото време — колко мило.

— Имаш набито око — смотолеви Хач, все още изваден от равновесие от срещата — и от разкритието, което я последва.

— Но ти и съпругът й не сте стари приятели. Всъщност струва ми се, че той изобщо не те харесва. Тази досадна гримаса и тези големи черни торбички под очите му. Изглежда е имал безсънна нощ.

— Какво?

Тя се усмихна палаво.

Вместо да й отговори, Хач взе вилицата и се опита да отвлече вниманието си с омара.

— Виждам, че още не ти е отминала тръпката — измърка Бонтер с весела усмивка. — Някой ден трябва да ми разкажеш за нея. Ала първо нека чуя нещичко за теб. Капитанът спомена за пътуванията ти. Затова ми разкажи за приключенията си в Суринам.

Почти два часа по-късно Хач с мъка се изправи на крака и излезе след Бонтер от ресторанта. Беше се отпуснал твърде много: два десерта, две канички кафе, няколко коняка. Бонтер му бе партнирала с ентусиазъм, следвайки всяка негова поръчка, ала изглежда това изобщо не й бе повлияло; след като излезе навън разпери ръце и пое дълбоко въздух.

— Колко освежителен е този въздух! — извика тя. — Мога дори да опитам да свикна с подобно място.

— Само почакай — отвърна Хач. — След още две седмици няма да ти се тръгва. Той влиза в кръвта ти.

— След още две седмици няма да можеш дори да успееш да се отдръпнеш от пътя ми, мосю доктор. — Тя го огледа критично. — Е, какво ще правим сега?

Хач се поколеба за миг. Изобщо не се бе замислял какво би могло да се случи след вечерята. Усети как отново в съзнанието му едва доловимо заби далечният, предупредителен камбанен звън. С очертания си на жълтеникавата светлина на уличните лампи силует, археоложката изглеждаше пленително красива, а мургавата й кожа и бадемовите очи — омайващо екзотични в това малко мейнско селище. „Внимавай!“, нашепваше му вътрешният глас.

— Мисля, че трябва да си пожелаем лека нощ — успя да каже той. — Утре ни чака тежък ден.

Веждите й мигновено се извиха в прекалено смръщване.

— И това е всичко? — нацупи се тя. — На вас, янките, ви е изсмукан мозъкът от всички кости. Трябваше да изляза със Серджо. На него поне кръвта му кипи, макар че миризмата му може да усмърти и пръч. — Тя присви очи. — И как точно си пожелавате лека нощ в Стормхейвън, доктор Хач?

— Ето така.

Хач пристъпи и се ръкува с нея.

— Аха — кимна бавно Бонтер, сякаш бе схванала нещо сложно. — Разбрах.

Сетне бързо улови с ръце лицето му, придърпа го към себе си и устните й докоснаха неговите. Докато ръцете й се плъзнаха гальовно по лицето му, Хач усети как само за миг връхчето на езика й докосна възбуждащо неговия език.

— А така пък си пожелаваме лека нощ, ние в Мартиника — прошепна тя.

След това се врътна, и без да поглежда назад, пое към пощата.

Следващия следобед, докато се изкачваше по пътеката от понтона, след като намести навехнатата ръка на един водолаз, Хач чу трясък откъм фургона на Уопнър. Той спринтира към базовия лагер с предчувствие за най-лошото. Ала вместо да намери програмиста затиснат от някой срутил се тежък рафт с електроника, той го видя да си седи на стола със строшен в краката си компютър и да си похапва с раздразнено изражение сладоледения сандвич.

— Всичко наред ли е?

Уопнър задъвка шумно.

— Не — отвърна той.

— Какво стана?

Програмистът обърна големите си, скръбни очи към Хач.

— Този компютър се сблъска с крака ми, ето какво стана.

Хач се огледа да потърси къде да седне, но се сети, че такова място нямаше, затова се облегна върху касата на вратата.

Уопнър лапна последното парче и пусна опаковката на пода.

— Всичко се обърка.

— Кое?

— „Харибда“. Мрежата на остров Рагид — и Уопнър махна с палец към „Остров–1“.

— И как така?

— Тъкмо бях пуснал програмата си за проклетия втори шифър с все сила. Дори и с по-висок приоритет командите се изпълняваха някак мудно. А и получавах грешни съобщения, странни данни. Пуснах същите програми дистанционно на „Сцила“, на компютъра на „Серберъс.“ И всичко вървеше тип-топ, никакви грешки.