Дъглас Престън - Бездна

В тона на Сейнт Джон прозвуча ясният звън на вълнението, а и лицето му поруменя силно, нещо, което Хач досега не бе виждал. Уопнър също го забеляза. Той се наведе напред, а забравеният му сладоледен сандвич се топеше и се превръщаше в кафяво и бяло петно върху писалището.

— В това може и да има нещо, Крис, старче — промърмори той. — Не казвам, че е сто процента, но е възможно. — Той придърпа клавиатурата към себе си. — Виж какво ще ти кажа. Ще препрограмирам компютъра на „Серберъс“ да опита с атака на шифъра с избран прав текст. А сега, момчета, оставете ме на мира, става ли? Имам работа.

Хач и Сейнт Джон излязоха от фургона на дъждеца, който обгръщаше базовия лагер като пелена. Беше един от типичните за Ню Ингланд дни, когато влагата сякаш извираше от самия въздух.

— Трябва да ти благодаря — рече историкът и нахлупи по-силно подобната на качулка шапка. — Идеята ти беше добра. Освен това той никога не би ме послушал. Мислех си да занимавам с този въпрос капитана.

— Моля, макар, че не зная дали съм направил нещо. — Хач замълча и додаде: — Нали каза, че ме търсела Изабел?

Сейнт Джон кимна:

— Каза, че имала пациент за теб в далечния край на острова.

Хач се сепна.

— Пациент ли? Защо не ми каза веднага?

— Не е спешно — отвърна Сейнт Джон със загадъчна усмивка. — Не, бих рекъл, че никак не е спешно.

Докато се изкачваха към върха на острова, Хач погледна на юг. Херметичната камера бе завършена и хората на Стрийтър сега работеха по масивните помпи, подредени по западния бряг, настройваха ги след скорошното им натоварване и ги подготвяха за следващия ден. Ортанк се издигаше висок и размазан, осветената наблюдателна кула хвърляше зеленикава неонова светлина в обгръщащата я мъгла. Хач забеляза смътната фигура на някой, който се движеше в нея.

Изкачиха върха и се заспускаха на изток по калната пътечка, която се виеше из район, осеян с особено много стари шахти. Самият терен на разкопките се намираше на равна ливада зад стръмния склон на източния бряг. В далечния край на ливадата бе издигната сглобяема барака върху бетонни блокчета. Гъстата трева пред нея бе утъпкана и бе монтирана подобна на шахматна дъска мрежа от бял канап върху площ от около четири декара. Няколко големи брезента лежаха в безформена купчина. Хач забеляза, че тук там някои от квадратите със страна по един метър бяха разкопани, разкритата тлъста, червеникава от наличието на желязо, пръст контрастираше рязко на мократа трева. Бонтер и неколцина от копачите се бяха събрали върху насита до един от квадратите, лъскавите мушами на гърбовете им блестяха, а друг копач изваждаше чимовете трева от съседен квадрат. Отвъд мрежата стърчаха няколко оранжеви маркера. „Отлично място за пиратски лагер“, помисли си Хач. „Скрито и откъм морето, и откъм сушата.“

На стотина метра от терена на разкопките високопроходимият влекач бе паркиран под странен ъгъл на неравната земя, а зад него бе голямо сиво ремарке-контейнер. До него бяха монтирани върху триколки няколко обемисти уреда. Ранкин бе приклекнал до една от тях и се готвеше да я издигне с винча обратно в ремаркето.

— Откъде дойдоха тези играчки? — попита го Хач и кимна към апаратурата.

Ранкин се ухили.

— От „Серберъс“, човече, откъде другаде? Томографски детектори.

— Я повтори пак!

Усмивката на геолога стана още по-широка.

— Нали разбираш, сензори, които проникват през почвата. — Той започна да показва различните колички. — Ето тук имаме проникващ в почвата радар. С добра различителна способност на трупове и мини докъм четири метра, в зависимост от дължината на вълната. До него е инфрачервеният рефлектор, който е добър при пясъчна почва с ниска степен на влажност. А там накрая е…

— Добре, добре, схванах — засмя се Хач. — Всичкото това е за търсене на неметални предмети, нали?

— Схванал си. Никога не предполагах, че ще имам възможността да ги използвам на онзи параход. Изабел едва не си присвои цялата слава. — Ранкин посочи оранжевите маркери. — Както виждаш, намерих някои останки тук там, но тя вече бе открила основната рудна жила.

Хач му махна за довиждане и се затича да настигне Сейнт Джон. Когато наближиха мястото на разкопките, Бонтер се отдели от групата, мушна малката кирка в пояса и избърса калните си ръце в панталона. Косата й бе пристегната назад, а лицето и мургавите й ръце бяха отново потънали в мръсотия.

— Намерих доктор Хач — рече ненужно Сейнт Джон с глуповата усмивка.